— Познавах Тео. Ти познаваше ли го?
— Знам кой е.
— Явно е бил замесен в някаква дясноекстремистка организация.
— Сериозно?
— Всички вестници го пишат. Познат на бившия на сестра му казал.
УВ го потупа по рамото и тръгна към малката съблекалня.
— Сега на работа.
— В офиса те чака клиентка.
УВ се сепна, хвърли поглед към затворената врата, сякаш щеше да отгатне кой стои оттатък.
— Коя е?
— Мацката на Кенет, надзирателката.
Значи все пак Кенет ѝ е казал. Мамка му. УВ се поколеба дали да не се измъкне. Да поръча на Раймо да изчака няколко минути, после да влезе и да съобщи на Сандра, че днес УВ няма да идва на работа. Болен е. Тогава обаче тя сигурно щеше да подкара към дома му. Както и да се опита да я забаламоса, където и да отиде, Сандра няма да го остави на мира. Затова най-добре още сега да изяснят въпроса.
Отвори вратата към офиса. Заради безформения картотечен шкаф, бюрото със стар компютър и принтера тясното пространство изглеждаше претъпкано. Рекламни плакати, снимки на автомобили и стенен календар от 2012-а висяха на тъмнозелените стени. Изопнала гръб, Сандра седеше до бюрото. Слънцето с мъка проникваше през единствения прозорец, който плачеше за почистване, и я осветяваше в гръб.
— Здравей, Сандра.
— Здравей, Денис.
— С какво да ти бъда полезен? — попита той възможно по-нехайно и се настани на стария канцеларски стол, целия в мазни петна.
— Ти как мислиш?
Срещна погледа ѝ над бюрото. Нейният не се отмести и с милиметър. УВ си го спомняше от затвора. Понякога новобранците зад решетките се опитваха да ѝ се качат на главата. Разчитаха лесно да ѝ вземат страха и да я контролират само защото е жена. Бързо обаче всички, без изключение, разбираха колко са се лъгали.
— Парите — каза той.
— Парите — кимна тя.
— Няма да ти ги върна.
— Не са твои.
— Нито пък твои.
— Но са повече мои, отколкото твои.
Облакътен на бюрото, с брадичка, подпряна на пръстите му, УВ прикова поглед в Сандра. Какво знаеше и какво можеше да използва? Трябваше да разреши проблема, но как?
— Искам да ми върнеш парите — прекъсна мислите му тя и кимна подканващо към коляното си.
УВ се наведе и надникна под бюрото. Винаги я бе смятал за малко особена, чепата, но не и чак напълно луда. А тя явно беше такава, защото беше насочила пушка срещу него.
— Остави оръжието.
— Ще си получа ли парите?
— Остави пушката — настоя спокойно УВ.
Сандра вдигна рамене, избута стола назад и опря пушката върху плота.
— Нямам намерение да те застрелям.
— Полезна информация.
— Не и тук.
УВ търсеше признаци, че тя се шегува. Не откри никакви.
— Значи, ако не ти върна кинтите… — Той леко отметна глава към оръжието.
— Ще ги върнеш — отвърна убедено тя.
— Иначе ще ме гръмнеш, а?
— Иначе в полицията ще постъпи анонимен сигнал, че тук се укрива дрога. — Тя обходи с жест помещението, огледа се и пак погледна УВ. — Може и да намерят нещичко.
Той я наблюдаваше мълчаливо. Какво да използва, за да я парира? Най-вероятно вече са се отървали от волвото. Значи, нямаше с какво да ѝ извива ръцете. Проклинаше се, задето не бе заснел видяното в гаража им.
Не познаваше Сандра отблизо. В пандиза тя винаги спазваше професионална дистанция, а после, когато той излизаше с Кенет, тя рядко се присъединяваше. По време на няколкото им приятелски събирания не направи опит да се сближи с УВ, държеше се дръпнато.
Ала УВ беше роден в Хапаранда точно както и тя и поназнайваше това-онова за детството ѝ. Беше чувал, че в училище я тормозели, а майка ѝ била алкохоличка. Според хорските приказки Сандра от малка искала да се издигне, да израсне кариерно. Надяваше се да е вярно. Защото в такъв случай още сега щеше да си осигури почти безпроблемен живот, поне що се отнася до финансовата страна. Струваше си да рискува.
— Ченгетата казаха, че в колата имало дрога. Амфетамин. И ме помолиха да си отварям очите и да се ослушвам — подхвана той.
Разчиташе да го е научила вече от Кенет. Сандра мълчеше.
— Колко?
Тя леко наклони глава настрани и го огледа внимателно в неприкрит опит да отгатне какво цели той, дали не се опитва да я изпързаля.
— Не знам — отговори най-после. — Сериозно количество. Цял сак.
— Какво ще правите с него?
— Нищо. Рискът е прекалено голям.
УВ си пое дълбоко дъх. Моментът беше критичен. Следващите секунди щяха да определят бъдещето. Не само неговото и нейното. А бъдещето на неговото семейство.
— Аз ще ви намеря купувач. Ще говоря с мои стари партньори.