Навярно Сандра си въобразяваше, че изглежда хладна и равнодушна към предложението, но езикът на тялото ѝ я издаваше. Поизправи се, премести се малко по-напред на стола, в очите ѝ проблесна интерес. Беше успял да я изкуши. Въпреки всичко я бе преценил съвсем правилно.
— В колата имаше ли и пари? — попита той.
Сандра, изглежда, захапа стръвта, но не беше достатъчно; трябваше УВ успешно да навие макарата.
— Да.
— Колко?
— Защо се интересуваш?
Мнителността ѝ пак се събуди. Изкушаваше се, но още не беше напълно убедена. Той ѝ обясни какво знае и за какво се е досетил. Че цялата работа е тръгнала от провалената сделка край Рованиеми — Сандра сигурно е прочела за нея във вестника; шофьорът, в чиято кола са се блъснали, е избягал с пари и дрога от Финландия. На улицата дрогата струва около десет пъти повече, отколкото сумата, която тя и Кенет са намерили в брой в колата. И така, колко?
— 300 000 евро — изплю камъчето Сандра след продължително издишване, за да събере кураж.
УВ подсвирна — дори той не се бе осмелил да си помисли за толкова.
— Значи, около три милиона шведски крони.
— С други думи, че дрогата струва трийсет милиона?
— Да, но на улицата. В най-добрия случай може и да успея да я продам за десет.
Той се запита дали тя си дава сметка, че се усмихва — широко, блажено, замечтано. Още малко и щеше да я убеди. Реши да се възползва от набраната инерция.
— Искам двайсет процента — заяви. — Два милиона за мен, осем за теб.
— Мога да смятам.
УВ кимна. Даде ѝ време да помисли. Не искаше да създава впечатление на твърде заинтересован от сделката. Предпочиташе да ѝ внуши, че им прави услуга, предлага съдействие — по-скоро да помогне на тях, отколкото да облагодетелства себе си. За своя радост, преди тя да е казала каквото и да било, прочете в очите ѝ, че е решила.
— Петнайсет. Давам ти петнайсет процента.
— Съгласен.
Петдесет и трета глава
Времето се точеше едва-едва.
С какво да се занимава? От Градския хотел не излезе нищо. Рецепционистката наистина видяла Яри Першон да седи в лобито преди обяд. Познала го, защото баща му и съпругът ѝ играели заедно в местния отбор по хокей в зала. Служителката обаче не стояла през цялото време на рецепцията, вършила и друга работа из хотела, а по едно време се наложило и да влезе в офиса зад рецепцията, та не видяла кога си е тръгнал и дали се е срещнал с някого. За жалост. В един момент просто установила, че вече го няма във фоайето. Не се сещала кого от отседналите в хотела познава или чака.
Хана и Морган я помолиха за разпечатка с имената на гостите в момента. Досещаха се какъв отговор ще получат и очакванията им се оправдаха: рецепционистката не посмя да им предостави списъка, преди да поиска разрешение от шефа си.
Към обяд получиха информацията. 68 от общо 92 стаи бяха заети. Хана посвети голяма част от следобеда да прегледа какви са гостите, но не откри нищо интересно. Никой от тях не беше припарвал в хотела по времето, когато Тарасов е бил прегазен и е станал храна за вълците. Неколцина се бяха нанесли горе-долу по времето, когато трупът на Тарасов беше намерен, но повечето вече бяха отпътували. Провериха останалите. Не излезе нищо.
Работата беше еднообразна и доста скучна, но изпълни предназначението си: осигури занимание на Хана. Отвлече мислите ѝ от Тумас. Тя и не искаше повече.
Най-после приключи, отиде при Пер-Улуф и си предложи услугите.
На дежурния телефон валяха сигнали от граждани. Привлякоха допълнителен персонал — полицейски асистенти и някой и друг стажант. Настаниха ги във временна централа до стрелбището и там приемаха обаждания. После ги докладваха на командна група, начело с Пер-Улуф, най-аналитичния — а според мнозина и най-скучния — човек в участъка. Неговата група преглеждаше получените сведения, подреждаше ги по спешност и ги разпращаше до разследващи полицаи за проверка.
Доколкото Хана знаеше, нищо през целия ден не бе довело до конкретни резултати. По част от сигналите им предстоеше работа и утре, но не се очертаваха изгледи гражданите да им помогнат да разплетат случая. Поне не и до момента.
Вече нямаше какво да прави в участъка, а не ѝ се прибираше вкъщи. Още не. Може би и изобщо. Протегна се на стола, стана и през прозореца погледна към небето, където за пръв път от седмици откъм хоризонта се задаваха сиво-черни облаци. Потисна една прозявка. Отиде да си вземе кафе. Вратата на Гордън беше отворена. След посещението в Градския хотел Хана бе разменила няколко думи с началника си. Той я помоли да предостави сведенията на Хикса. И повече не говориха.