Тя бутна вратата към кухненския бокс. Гордън седеше на синия диван.
— Значи, още си тук — установи тя и пристъпи към кафемашината. Зареди я за голяма доза силно кафе без мляко. Изчака да чуе сигнала, взе чашата и седна на дивана до Гордън. Очакваше той да стане и да излезе, но той не помръдна.
— Имаш ли някаква работа за мен? — попита Хана и отпи от чашата.
Той погледна стенния часовник над вратата към заседателната зала.
— Прибирай се. Другите ще се погрижат.
— Не искам.
— Ядосан ли ти е?
Хана си пое дълбоко дъх. Нямаше начин как да избягва разговора до безкрай. Щом Гордън искаше да говорят, редно беше да му каже истината — е, поне отчасти. Заслужаваше го. Тя остави чашата и се обърна към него.
— Не, не е ядосан.
— Но знае.
— Да, знае. И то от доста време, оказа се.
Гордън кимна. Умълча се. Навярно смяташе, че е разбрал причината Хана да прекрати връзката им.
Съпругът ѝ е разбрал. Основателна причина за желанието ѝ да спрат.
Нямаше причина да не му каже и цялата истина. Той щеше да прояви разбиране. Дори повече. Да ѝ помага по всевъзможни начини, да се интересува от психичното ѝ състояние, дали се нуждае от нещо. Да проявява загриженост. Само по себе си звучеше примамливо, но тя още не бе намерила начин да се справи със ситуацията. Още един замесен щеше да ѝ дойде в повече. Гордън ще узнае, когато му дойде времето. Да бъде човекът, от когото тя има нужда. Точно както бе отбелязал Тумас. Но това щеше да се случи в бъдещето. Беше едновременно и близко, и далечно. Хана обаче не можеше да си позволи и службата да се превърне в място, където да се чувства неудобно, от което да иска да избяга. Тя се нуждаеше от Гордън. И от шефа, и от приятеля. Вратата към кухненския бокс беше затворена, в участъка нямаше почти никого, но въпреки това тя понижи глас:
— Не искам да се държим неловко един с друг.
— Разбирам.
— Днес ти се държиш странно.
— Така е. Дойде ми като гръм от ясно небе и не го приех добре. — Той разпери ръце и се усмихна пресилено. — Занапред всичко ще бъде нормално. Обещавам.
— Добре.
— Какво се случва сега вкъщи?
— Ще се оправим — излъга тя, без да се смути. — Все някак.
— Но не искаш да се прибираш.
— Още не. Ще ми дадеш ли някаква задача?
Петдесет и четвърта глава
На половината път съжали. Нито искаше, нито се нуждаеше от това.
Да бъде сама в кола. Да разполага с време да мисли.
Сега най-естествено бе съзнанието ѝ да е ангажирано с Тумас, но въпреки това мислите ѝ непрекъснато се озоваваха при Гордън. Не го разбираше докрай. Хана открай време не умееше да разгадава хората, противно на предположенията предвид професията ѝ. Днешното поведение на Гордън ѝ се струваше напълно лишено от логика. Той не беше от хората, склонни да се чувстват пренебрегнати, и не позволяваше на никого да накърни мъжкото му самочувствие. Но Хана добре запомни вида му, докато излизаше от офиса ѝ.
В погледа му се четеше тъга, не гняв. По лицето — разочарование.
Пресилената усмивка в кухненския бокс не беше достигнала очите.
Хана бе сигурна, че техните срещи му доставят удоволствие колкото и на нея, но възможно ли е да гледа на тях като на нещо повече от секс? Да не би да е хлътнал по нея? Що за абсурдна мисъл. Та той беше трийсет и шест годишен мъж с възходяща кариера, а тя — омъжена жена, майка на две пораснали деца, при това навлизаше в критическата и до пенсия ѝ оставаха по-малко от десет години.
Защо обаче мисли за Гордън повече, отколкото за Тумас?
Защо въобще мисли?
Натисна газта, набра скорост, искаше да пристигне по-бързо. Пак да мине в работен режим.
След двайсет минути се насочи към подходната алея. Там беше паркиран хюндай. Чакаше я мъж на нейната възраст, е, да речем година-две повече. Докато паркираше, Хана хвърли поглед към занемарената къща. С азбестовите плочи, счупения покрив и цялостното усещане, че плаче за ремонт, къщата много ѝ напомни за дома на Кенет и Сандра от другата страна на езерото.
Хана слезе. Мъжът тръгна към нея с бързи, нетърпеливи крачки.
— Микаел — представи се той. — Микаел Сверд. Добър ден.
— Добър ден. Казвам се Хана Вестер.
— Толкова се радвам, че се обадихте. Полицаят, с когото говорихме следобед, ни уведоми, че не възнамерявате да изпращате човек при нас.
— Променихме решението. — Хана извади бележник и отвори на празна страница. — Искали сте да подадете сигнал, че дъщеря ви и нейният съпруг са в неизвестност — каза тя, докато вървеше към къщата.