— Живеят на семейни начала, но не са женени.
— Имената?
— Ана Сверд и Ари Хаапала. Следобед със съпругата ми се отбихме да оставим Мариел и заварихме къщата празна. Не можем да се свържем с тях.
— Мариел дъщеря им ли е?
— Да.
— На колко години е?
— През май навърши две. Понякога я вземаме у нас, та Ана и Ари да имат малко време за себе си.
Време за себе си. Навремето никой не отменяше нея и Тумас в грижите за децата. Баща ѝ го биваше да се занимава с децата, но само докато е забавно. Не желаеше да поеме родителските ангажименти и отговорност за гледането им. След като родителите на Тумас се разведоха, баща му се премести във Франция, а когато Габриел се роди, майката на Тумас беше на седемдесет и пет и бе започнала да забравя много. Не се решаваха да ѝ поверят детето. И за Елин никой не им бе помагал: тогава още живееха в Стокхолм.
— Защо смятате, че им се е случило нещо? — попита Хана, отърси се от спомените и тръгна из къщата.
— Знаеха, че ще дойдем, а не вдигат телефоните. И колата я няма.
— Каква марка е?
Хана спря и се наведе. Един от прозорците на мазето беше счупен. По земята лъщяха парчета стъкло. Щом дете или внуче тича из двора, те нямаха място тук.
— Мерцедес. Тъкмо го бяха купили. Стария го дадоха за скрап. Спечелиха от лотарията.
— Регистрационен номер?
— Не го знам. Имат колата съвсем отскоро.
Хана се изправи и продължи обиколката около къщата. Всичко изглеждаше в ред. Освен счупения прозорец, де.
— Имате ли ключ? — Тя посочи входната врата.
Микаел Сверд кимна и извади връзка ключове от джоба си.
— Влязохме още щом пристигнахме, но не заварихме никого — обясни той, докато се качваха заедно по стълбите.
— Възможно ли е да са заминали някъде? И да са си изключили телефоните, та никой да не ги притеснява.
— Знаеха, че днес ще им докараме Мариел. Никога не биха тръгнали без нея.
„Никой родител не изоставя детето си“ — помисли си Хана, когато влязоха в коридора.
Дрехи по закачалките на стената. Обувки върху поставката и на пода, подредени грижливо една до друга и по големина.
— Ана! Ари! — провикна се Микаел.
Хана не се зае да го разубеждава. Още при срещата им на двора бе доловила силното му безпокойство. Човекът, естествено, се надяваше, да са се върнали. И часовете, прекарани в тревога и мъчителен страх, да се превърнат в бързо забравен епизод. Никой не отговори. Безпокойството не намери облекчение.
Заедно продължиха към кухнята. Хана се изуми колко подредено е вътре. Вярно, двойката имаше само едно дете, двегодишната Мариел, но навремето, колкото и да чистеха и да разтребваха с Тумас, винаги си личеше, че в къщата има деца. А тук всичко беше прилежно подредено, подсушено, разтребено. Играчки покрай едната стена; плотове без следа от трохи; ножове, наредени по големина върху магнитната поставка на стената. Дори снимките и бележките върху хладилника, прикрепени с кръгли магнитчета в различни цветове, бяха подредени като под конец. Отляво неизползваните магнитчета образуваха стълбче от редуващи се цветове. Червено, зелено, синьо. Червено, зелено, синьо.
— Ана! Ари! — викаше Микаел.
Изчезна навътре в къщата. Хана го чу да се качва по стълбите. Продължи да ги вика по име. Тя понечи да го последва, но някакъв звук я накара да се обърне. Най-напред помисли, че някой е хвърлил предмет, ала бързо осъзна какво е. Дъждът барабанеше по прозорците и первазите. Първо отделни тежки капки, после се усили и заблъска яростно по стъклата.
Погледът ѝ падна върху рамкирана снимка на перваза между две зелени стайни растения. Приближи се и я взе. Мариел, заснета през зимата. Засмяна, с разперени във въздуха ръце, се спускаше с шейна, застлана с овча кожа. На главата си детето носеше плетена ушанка и ръкавици, закрепени към ръкавите на космонавтката. Със зачервени от студа бузки. Също като Елин, когато се връщаха от разходка през зимата. Топло, запотено телце и замръзнали бузки. През една от двете зими, които бе преживяла на този свят. Хана се загледа през прозореца в обраслата градина. Дъждът обливаше с обилни струи прозореца и размиваше картината навън.
Наистина вали като из ведро. Чистачките работят на максимална скорост, но въпреки това трудно отхвърлят водата. Навсякъде тичат хора в опит да се скрият от внезапно рукналия проливен дъжд. Свиват рамене, поставят над главата си каквото имат подръка, та да не се измокрят до кости. Канавките не поемат толкова много вода наведнъж и улиците се превръщат в реки. Изпод гумите на автомобилите към тротоарите изригват водопади и обливат и бездруго мокрите пешеходци.