„Защо не взех чадър!“ — ядосва се Хана, докато минава покрай редица паркирали автомобили до малкия парк в Сьодер. Спира отпред, твърде близо до пешеходната пътека, но едва ли някой контрольор ще тръгне да я глобява в такова време. Пък и става дума за пет минути. Най-много. Гаси двигателя. Дъждът барабани по ламарината. Заглушава „Cotton Eye Joe“ на „Реднекс“ по радиото. Е, да има и нещо положително в тази буря. Магазинът за грамофонни плочи се намира на стотина метра надолу по улицата — достатъчно разстояние да стане вир-вода. Да изчака ли дъждът да спре? Хвърля поглед към небето. Черно, та черно. Никакви признаци скоро да се проясни. Или поне пороят да намалее. Обръща се към задната седалка. Елин спи в детското столче. Залъгалката почти е паднала от устата ѝ. Хана избутва биберона на мястото му и малката доволно го засмуква няколко пъти, както принц Джон — палеца си в анимационната версия на „Робин Худ“. Елин сто на сто ще се събуди, ако Хана я извади в този дъжд. Гледа към магазина, където ѝ обещаха да ѝ запишат концерт на Брус Спрингстийн. Не е законно, но не и кой знае какво престъпление, та да възникнат проблеми. Днес е много подходящ момент да купи плочата. И да я подари на Тумас, за да отпразнуват новата му работа — Хана е сигурна, че ще изберат него. Междувременно тя се решава. Разкопчава предпазния колан и се приготвя. Отваря вратата, присвива рамене, мобилизира се, затваря тихо вратата и превита одве, претичва през улицата.
В магазина се отърсва като мокро куче. Преди нея има само един клиент. Май по-скоро е дошъл на приказка, отколкото да купи нещо. Обсъжда плочи с продавача. Хана чува наименованието Стакс, но не знае това група ли е, музикален стил ли е, или звукозаписна компания за грамофонни плочи. Наднича към колата. Трудно я различава през спускащия се сумрак и дъждовната пелена. Идва нейният ред. Мъжът зад щанда си я спомня. Изважда поръчката ѝ, тя плаща и с плочата в найлонов плик се приготвя за следваща среща с дъжда.
Още с излизането навън установява, че нещо не е наред, но не и какво точно. Нещо от колата стърчи. Нещо, което не бива да стърчи.
Отворена врата.
Елин не може да отваря врати.
Заключи ли на тръгване? Заключи, разбира се. Вярно, бързаше заради дъжда, но заключи, нали? Трябва да е заключила. Вратата обаче е отворена. Ледена ръка сграбчва сърцето ѝ, докато тя се втурва през улицата. Чист късмет, че не я блъска кола, защото тя дори не се оглежда. Очите ѝ се вперени само в едно. В отворената врата към парка и дърветата. Хана пристига, подхлъзва се, изпуска плика с плочата, възвръща си равновесието и заобикаля колата.
Вътре детето го няма. Столчето е празно.
Тя се завърта около оста си. Елин трябва да е някъде тук. Всичко друго е немислимо. Но я няма. Паника връхлита Хана. Досеща се какво се е случило, но не може, не иска да го проумее. Крещи името на дъщеричката си. Крещи. Вижда как минувачи, втурнали се да се скрият от дъжда, спират. Звукът се изтръгва от дълбините на безпределното ѝ отчаяние и ужас. Човек не може да подмине безучастно такъв звук. Вижда как хора се приближават, но никой не води за ръка детето ѝ. Хана пак крещи името ѝ. И тогава я вижда. На тротоара. Малка червена лачена обувчица. Краката ѝ се подкосяват. Тя се свлича на колене. Задушава се. Взе ли обувката в ръка, или не, и до днес не си спомня.
При вида на червената обувчица ѝ причернява.
— Няма ги — съобщава Микаел Сверд, връщайки се в кухнята.
Погледна я и се сепна смутен. Хана осъзна, че плаче. И че Микаел Сверд е изтълкувал сълзите ѝ като най-лошият изход от драмата с дъщеря му и зет му.
— Какво има? Какво открихте? — попита разтревожен той.
— Нищо. Извинете ме. Просто внучката ви ми напомни за някого. Съжалявам.
Хана избърса бузите си. Проклинаше се наум. Проклинаше Тумас. Той беше виновен. Той я разнежи, направи я уязвима. Тя никога не си позволяваше да мисли за Елин.
— Не са тук — повтори Микаел. Чудеше се накъде да гледа. Чувстваше се неловко заради сълзите ѝ.
— Чух какво казахте.
— Какво ще правите сега?
Тя знаеше какво ще направи: ще се махне оттук. Незабавно. Върна снимката на мястото ѝ, покашля се и се стегна, за да влезе отново в ролята на длъжностно лице.
— Не можем да направим много. Съдейки по обстановката, най-вероятно дъщеря ви и зет ви по собствено решение са минали в нелегалност. Ще изчакаме едно денонощие.
— Сполетяло ги е нещо лошо. Никога не биха „минали в нелегалност“ по свое желание. Нещо се е случило.
— Съжалявам.
— Не може ли поне да обявите колата за издирване?