— Може. — Хана излезе от кухнята, а после и от къщата.
Докато даваше заден, за да потегли към Хапаранда, Микаел Сверд стоеше на подходната алея със силно объркан и безпомощен вид.
Петдесет и пета глава
Измина повече от половината разстояние и изпита потребност да поговори с някого. Уж искаше да остане насаме с мислите си, но споменът — ярък и жив — забулваше с мътна мембрана всичко друго, проникваше в него и се настаняваше там.
Дали да не се обади на Тумас? Нали така би направила, ако всичко си беше нормално? Сега не можеше. Все още не. Вътрешното ѝ аз диктуваше да продължи да го държи на разстояние. Открай време постъпваше по този начин с трудните неща в живота. Със силните емоции. В момента трябваше да чуе и друг глас освен своя, който продължаваше натрапливия си монолог.
Набра Гордън. Той вдигна начаса. Попита я как е минало и тя му разказа. За Сверд, за къщата, за счупения прозорец на мазето, за всичко освен за дъжда и за завърналия се болезнен спомен.
— Все пак смятам за редно да изпратим криминалист — завърши Хана.
— Защо?
Тя се поколеба. След като си тръгна от къщата, в съзнанието ѝ се оформи теория. Първоначално Хана се опита да я пренебрегне, отдавайки я на стремеж да вземе желаното за действително, да преувеличи значимостта на пътуването си до дома на семейство Сверд, да му придаде по-голяма тежест. И все пак хрумването се загнезди упорито в ума ѝ. И сега тя реши да пробва дали теорията ѝ издържа и когато я изрича на глас.
— За да проверим дали двамата изчезнали не са блъснали Тарасов.
— И кое те навежда на тази мисъл?
— Живеят съвсем близо до местопроизшествието, и двамата са израснали в този край, съвсем наскоро са дали старата си кола за скрап и са си купили нова. Проверих в регистъра: „Мерцедес“ за близо половин милион.
— Това са много пари.
— Бащата на младата жена твърди, че били спечелили от лотарията, но защо да не е просто начин да обяснят как са си позволили такъв скъп автомобил.
Гордън се умълча. Тя се насили да си го представи как с телефон до ухото се опитва да влезе в коловоза на нейните мисли, да постави точните насрещни въпроси.
— В такъв случай къде са те?
— Не е известно.
— Без дъщеря си не биха тръгнали никъде.
— Има вероятност, например, да са се покрили временно, да възнамеряват да я вземат по-нататък. Все пак, нали знаят къде е.
— Възможно е.
— Или…
Тя се поколеба дали да довърши изречението си. В сравнение с досега изложената от нея теория продължението беше по-неправдоподобно. Уликите за него бяха съвсем нищожни. Всъщност — никакви.
— Или? — подкани я Гордън да продължи.
— Ако са те, нищо чудно да са допуснали някаква грешка.
— И?
— И този, или тези, които са очистили Фуке и неговата банда, да са ги спипали.
Тя чу въздишката му в телефона. Не успя да прецени дали Гордън въздъхна, защото теорията ѝ е прекалено нереалистична, или заради вероятността да се появят още трупове.
— Откри ли някакви улики в тази посока? — попита той със слаба надежда да получи отрицателен отговор.
— Всъщност не — призна Хана. — Всичко изглеждаше наред, но експерт криминалист навярно ще открие следи от кръв или друго, незабележимо с просто око.
— Ще го обсъдя с Хикса, но едва ли ще излезе нещо.
— Дори да е така, като никога разполагаме със свободен ресурс.
— Веднага ще му звънна, но не възлагай особени надежди.
— Хикса още ли е в Хапаранда?
— Разговаря с пресата. Огласява последните резултати.
— Нещо ново?
— Нищо, което вече не знаеш.
— И ти ли си в участъка?
— Да.
— След десет-петнайсет минути ще бъда при теб.
Прехапа си езика. Защо ѝ трябваше да го казва? Вероятно по стар навик. Рискуваше той да го изтълкува като покана, като проявено от нея желание той да остане и да я изчака. А може би тя наистина го искаше. Вече изобщо не знаеше… Е, стореното — сторено, казаното — казано. Нямаше как да си върне думите назад.
— Значи, ще се видим.
— Да — отвърна кратко тя, прекъсна разговора и продължи към къщи в дъжда.
Петдесет и шеста глава
— За теб е — каза рускинята — поне на такава му приличаше — когато слезе от колата, която настоя да вкара в сервиза.
УВ стоеше като гръмнат.
— Твоя е. Подарявам ти я.
— Защо?
— Искам да ми помогнеш. При последната ни среща се показах малко груба. — Тя сложи длан върху предния капак на сребристосивия мерцедес, докато го заобикаляше. — Дар за помирение — протегна му десница с искрено дружелюбие. — Между другото, името ми е Луис.