— Здрасти, влез да ме изчакаш в офиса, ей сега идвам — обърна се той към нея със спокоен, нормално звучащ глас. Щеше да се справи със ситуацията.
— Добре. — Сандра погледна рускинята, усмихна се и кимна за поздрав.
На свой ред „Луис“ също се усмихна и с интерес проследи посетителката.
— Любовницата, а? — попита тя, след като Сандра хлътна в офиса и затвори вратата.
— Какво? Не, дявол да го вземе, не, не — засмя се първосигнално УВ, може би една идея по-нервно.
— Появата ѝ те смути.
— А, така ли? Не, не ми е любовница.
Луис мълчеше, само го гледаше подканващо, с неприкрито желание да разбере какви са отношенията помежду им. Да беше „признал“, че кръшка на жена си! Е, вече беше твърде късно. Погледна към затворената врата и понижи глас:
— Разправям се с едни… застрахователни дела.
— Успех. Не забравяй обаче какво се разбрахме.
— Няма. Веднага почвам да разнасям слуха.
— Благодаря.
Усмихна му се и тръгна към вратата. Той си отдъхна с облекчение.
— Денис…
УВ се обърна към нея. Тя стоеше с ръка върху дръжката на вратата.
— Шитни го час по-скоро — посочи мерцедеса.
— Защо?
— Рано или късно някой ще си го потърси.
И тя си тръгна под съпровода на „На Елиза“. УВ се загледа в колата. Мамка му. Беше му натресла открадната кола. Или нещо още по-лошо. Понеже в момента мерцедесът се намираше в сервиза, не на особено видно място, УВ можеше да си позволи да помисли, преди да реши какво да прави с него.
Сандра го чакаше в офиса.
Петдесет и седма глава
Хана мина с колата през площада. Тук-там горяха свещи. След като вече се знаеше кои са загиналите, цветята, плюшените животни и картичките с лични послания се бяха намножили. Минувачите бяха повече от обикновено въпреки дъжда, който бе намалял, но продължаваше да мокри пешеходците. Доста хора влизаха или излизаха от църквата — предвиждаше се да остане отворена до късно вечерта. Навсякъде се виждаха скупчени възрастни, младежи, деца. Малцина, изглежда, искаха да са сами в общата скръб. Предпочитаха да я споделят с някого, пък бил той и непознат. Хана недоумяваше с какво им помага това.
С приближаването към реката и участъка хората по улиците оредяваха. Пред участъка нямаше никого, ако се изключи самотен журналист на една пейка до входа. Колегите му явно се бяха разотишли, наясно, че няма да получат повече информация от полицията. Сега, след официално оповестената самоличност на жертвите, на журналистите се падаше да открият гледната точка към личната трагедия, емоционалния момент, който да подтикне читателите да съпреживяват болката на загиналите и на техните близки. Журналистите щяха да потърсят за разговор родители, учители, колеги, приятелки. Да ги питат имат ли някакво обяснение защо нещастието е сполетяло точно тяхното дете, техния ученик, техния колега, техния приятел. Да цитират изказвания на опечалените за загубата, приятелството и разбитите мечти.
На минаване покрай входа към служебния паркинг Хана разпозна мъжа на пейката. Не беше журналист. Спря.
Тумас. Сам под сипещия се дъжд.
И той я видя. Не стана от пейката, само вдигна ръка за поздрав. Хана примижа, мобилизира се и слезе.
— Какво правиш тук? — приближи се тя към него.
— Чакам те. Не знаех дали имаш намерение да се прибираш вкъщи.
— Имах. По някое време. Но нали знаеш, разследваме пет убийства и…
Част от обяснението, че все още е на работа. Не цялото и Тумас го знаеше. Хана седна до него, усети как влагата се просмуква през униформените панталони. Много важно.
— Откога седиш тук?
— От известно време. Яла ли си?
— Не.
Той извади от малка раница върху пейката руло от тънка питка със сирене и шунка и ѝ го подаде. Хана разви фолиото и отхапа лакомо.
— Не те заслужавам.
Той само ѝ се усмихна и обви с ръка раменете ѝ. Внезапно ѝ стана трудно да преглъща заради буца в гърлото.
— Как си? — попита Тумас.
Тя едва не се изсмя. Типично в негов стил да се безпокои за нея. Вярно, разбра преди по-малко от денонощие, но все пак… Как се чувства? Наистина не знаеше.
— Днес си мислех за Елин. — Хана си даде сметка, че това признание доста красноречиво говори за настроението ѝ.
— Защо?
— Просто така. Видях една снимка и… заваля дъжд, освен това се тревожех за теб и… Снижих гарда.
— Правѝ го по-често.
Тя усети как от очите ѝ потичат сълзи и се смесват с дъжда. Облегна глава на рамото му.