— Обичам те.
— Знам — отвърна той.
Хана се досещаше, че в момента той се усмихва. Препратка към паметна сцена от „Междузвездни войни“. Напомняне за всички онези неща, които ще ѝ липсват. Усети как я заливат. Всички спомени, всичко, което бяха правили заедно, всичко, през което бяха преминали. Цял един живот. По-добър, благодарение на Тумас. А тя го бе приела за даденост. Никога не го бе ценила достатъчно.
— Обичам те и съжалявам.
Емоциите ѝ все пак не бяха съвсем притъпени. Съжаляваше за връзката с Гордън, разбира се, но навярно главно защото не бе подкрепила съпруга си в момент, когато, за разлика от друг път, той се нуждаеше от нея повече, отколкото тя — от него.
— Недей.
— Искам да бъда до теб. Това… — Тя отметна брадичка към участъка отзад. — Това е просто… суета.
— Ще се мобилизираш. Познавам те.
Тя се поизправи, обърна се към него. Важно беше да го каже, да го увери колко много иска да бъде до него.
— Само че не знам как. Нямам представа как ще издържа да бъда с теб месеци наред, при положение че ми е известно какво предстои.
— Ще измислим решение. Разговорът ни е добро начало.
— Нямаше да говорим, ако не беше дошъл тук.
— О, щяхме, разбира се, но малко по-късно.
Тя долепи длани до мокрите му бузи, вгледа се дълбоко в очите му, наведе се напред и впи устни в неговите — страстно и дълго. После го прегърна.
— Не те заслужавам — прошепна в ухото му.
— Вече го каза. Не е вярно и ти го знаеш. Обожавам всеки ден с теб.
Тя го стисна по-силно в прегръдките си. Беше ѝ непоносимо да се откъсне от него, но се налагаше, ако не искаше да се превърне в мокро петно, което да се размие в локвите по земята. Пусна съпруга си и се изправи. Избърса си лицето с опаката страна на дланта.
— Трябва да се връщам… на работа — кимна към сградата.
— Добре. Аз ще се прибирам да се подсуша.
— Ще се върна съвсем скоро. Обещавам.
— Добре.
Той си взе раницата и тръгна към къщи. Хана извървя няколкото крачки към входа, обърна се и го проследи с поглед, докато той се изгуби от полезрението ѝ.
Карин си беше тръгнала. На тъмното гише на пропуска нямаше никого. Хана прокара картата си през четеца и прекрачи портала. Спря. Да се качи горе? И какво ще прави? Не мислеше трезво. Не ѝ се връщаше у дома, а може би трябваше. Да се прибере при Тумас. Да се качи горе означаваше да мине покрай кабинета на Гордън. В момента нямаше желание. Продължи напред по партера, влезе в съблекалнята, съблече мократа си униформа и се подсуши. А сега?
Накъде да хване, при положение че не иска да е никъде?
В крайна сметка се качи по задното стълбище, влезе в офиса си и се тръшна върху стола. Не запали лампите. Сумракът навън отговаряше изцяло на настроението ѝ. Денонощията с незалязващо слънце бяха приключили за тази година. Тази нощ слънцето постепенно щеше да потъне зад хоризонта. Не че това щеше да внесе кой знае колко голяма промяна. Тъмните облаци, забулили небето, явно имаха намерение да се застоят.
Хана затвори очи, бореше се със сълзите. Не си спомняше кога за последно плака. За трети път тази вечер се мъчеше да не го прави. За едно и също.
Заради всичко и всички, които смъртта ѝ бе отнела.
Отвори очи, погледът ѝ падна върху корковата дъска. Картата със заградения кръгъл участък, снимката на Рене Фуке, разследването, което се бе опитала да превърне в най-важното нещо през целия ден. Всичко грижливо забодено с кабарчета.
По-педантично, отколкото си спомняше.
Хана се поизправи на стола. Педантичната подредба ѝ напомняше за нещо… Всичко подравнено по ръбовете. Като под конец. Неизползваните кабарчета, строени като войници до левия ръб.
Червено, зелено, червено, зелено, червено, зелено.
Това определено ѝ напомняше за нещо, нещо свързано с текущия случай… Изведнъж ѝ просветна. Отне ѝ няколко секунди да си даде сметка какво всъщност е открила. Защото то беше толкова… невероятно. Наистина ли беше възможно?
Сепната от прозрението, скочи от стола, той се блъсна в стената отзад, а Хана си удари бедрото в плота на бюрото. Запуши уста с ръка, затаи дъх и усети как стои и се взира с широко отворени очи.
— Проклятие! — отрони се от устните ѝ, преди да хвърли последен поглед към корковата дъска и да изскочи в коридора. Хукна към кабинета на Гордън. — Били са тук. Жена е! — почти изкрещя тя, влетявайки вътре като хала.
Гордън, чул тичащите ѝ стъпки, вече се бе изправил наполовина от стола.
— Кой къде е бил? — попита той, видимо готов да предприеме действия, но същевременно с напълно недоумяващ вид.