Ейвран я притисна до себе си и й зашепна тихичко, за да не помръдва.
Не можеше да обясни на Роланд и на барона защо трябваше да ги остави. Нямаше да я разберат. Но от предния ден странното усещане беше започнало да се усилва.
Тъкмо то я беше накарало предната нощ да поглежда нервно към пламъците на огъня, а тази сутрин очите й пламнаха от слънцето. А и когато коленичи над трупа на убиеца на Радж Атън, изведнъж бе изпитала жажда да вкуси кръв.
Мислеше, че вече знае от какво има нужда зелената жена. Разбираше го може би по-добре от самата нея.
Имаше нужда от Земята. Имаше нужда от силата й, за да се обнови.
И така, Ейвран притискаше до себе си зелената жена, докато барон Пол ръсеше проклятия, а Роланд й обещаваше да се върне. Притискаше я и се мъчеше да сдържи сълзите си.
Беше се изненадала, че той я помоли да й стане баща. Изненадала и зарадвала. Искаше й се някой да се грижи за нея, да й бъде приятел. Но точно сега трябваше да остави собствените си желания настрана. Осмели се само да прошепне:
— Тогава ела да ме вземеш, татко. Когато можеш.
След малко по пътя минаха двайсет рицари на Радж Атън; броните им дрънчаха, копитата на тежките бойни коне кънтяха по спечената земя.
Зелената жена не помръдна, свила се в прегръдката на Ейвран, докато Непобедимите не отминаха. После вдигна нос във въздуха като куче, мъчещо се да улови миризма, и попита тихо:
— Кръв, да?
— Кръв, да — повтори Ейвран, зарадвана, че зелената разпознава миризмата на войниците на Радж Атън. — Но не сега. Сега трябва да си починеш. Знам от какво имаш нужда.
Ейвран беше сигурна, че го е видяла насън. Не разбираше какво е видяла, но то я привличаше с някаква настойчива необходимост, стигаше чак до костите й. Зелената жена беше същество на Земята и точно сега се нуждаеше от нейната прегръдка.
Все още се боеше да помръдне. През селцето въздъхна утринен вятър и раздвижи клоните на люляка. Зелената жена се вгледа в листата, сякаш виждаше в тях нещо страшно и злокобно.
— Няма нищо — успокои я Ейвран. — Само вятърът. Вятър.
Вдигна ръката й, за да усети вятъра между пръстите си. Но зелената жена дръпна ръката си в ужас.
— Вятър, не! — каза тя и се заозърта отчаяно, сякаш търсеше къде да се скрие.
Непобедимите се бяха отдалечили достатъчно, реши Ейвран. Хвана зелената жена за ръка и я отведе в градината с каменна ограда зад една от къщите. Почвата беше мека и добре поддържана, но стопаните бяха избягали. Преди това обаче бяха извадили морковите и ряпата.
Ейвран огледа меката почва и я одобри. Намери мотика в кошарата и бързо изкопа плитък ров.
Без някой да я убеждава, зелената жена легна в него и се изпъна — гола, отпусната, доволна от допира до пръстта.
Ейвран застана над нея, готова да я зарине с пръст, но точно тогава самата тя изпита копнеж също да легне. Слънцето силно нагряваше врата й, а когато примижа нагоре, очите я заболяха.
Наметалото й се стори прекалено тънко, за да я защити от лъчите му. Погледна ръката си — предния ден там бяха паднали няколко капки от кръвта на зелената жена и тя се бе опитала да ги измие.
Тъмнозелените петна още си бяха там. Не се бяха махнали, колкото и да се беше мъчила да ги изтрие. Напротив, зелената кръв се бе просмукала надълбоко в кожата. Сега изглеждаше, сякаш се е татуирала. Разбра, че петната сигурно ще останат завинаги. И сигурно щяха да попият още по-надълбоко и да се влеят в костите й.
— В нас вече тече една и съща кръв — каза Ейвран на зелената жена. — Аз дори не знам какво си, но двете с теб вече сме едно.
После съблече дрехите си и влезе в плиткия ров до зелената жена. Засмъква буци пръст и започна да зарива краката и тялото си, за да се скрие от слънцето, но не можеше да се зарови добре.
В някакво внезапно вдъхновение се притисна плътно до зелената жена и заповяда на земята:
— Покрий ме.
Земята откликна и се изсипа върху нея като вода.
Ейвран се зачуди дали Роланд или някой от Непобедимите ще се върнат и ще забележат плиткия им гроб. И да го забележеха, какво щяха да направят? Да ги изровят?
„Не — осъзна тя. — Сега сме в безопасност. Спасени от слънце и от огън. Спасени, макар за малко. Докато падне нощта.“