Под прашна дреха
Пътят през Дъркински хълмове беше безкрайна ивица прахоляк. Ерин Конал беше минала по него преди два дни, когато дъждовете от предната седмица го бяха направили хлъзгав по ниските участъци. Но тогава поне прахът се беше слегнал по земята, а и тя беше яздила сама.
Сега, след двата дни горещина, пътят на юг беше сух като в разгара на лятото. Освен това по него през последната седмица бяха пътували много хора и копитата от безброй животни и колелетата на хиляди фургони бяха разровили земята и я бяха превърнали в ситна прах, която се вдигаше мръсна и кафява навсякъде, където минеха. За кой ли път на Ерин й се прииска да свърне и да продължи през дърветата на Дънуд, за да се отърве от прахта. Но храсталакът край пътя беше гъст, пътеките — криви, а тя не можеше да си позволи да се забави. Точно сега войската трябваше да бърза.
Бе тръгнала на война, в авангарда на войската, редом с крал Габорн Вал Ордън и дебелия крал Оруин, цяла гмеж от лордове и, разбира се, техните неизменни Дни.
Десетки съгледвачи и стражи се бяха пръснали напред и прахта се вдигаше високо по пътя им. Между зъбите й скърцаха песъчинки, очите я сърбяха, ноздрите й бяха пълни с прах. Мръсотия се беше полепила по металните й доспехи и тежката прах беше улегнала по гънките на дрехите й. Макар да бяха яздили само половин ден, й се струваше, че ще й трябва цяла седмица къпане, докато отново се почувства чиста.
Но в момента не можеше да се направи нищо. Беше само благодарна, че не язди по-назад, при войниците си — към тила на колоната прахта сигурно щеше да е непоносима.
Много от воините на Габорн носеха шлемове, които покриваха лицата им и осигуряваха някаква защита. Ерин им завиждаше. Мислеше, че дори адската жега в нагретия шлем е по-поносима от прахта.
Но собственият й шлем беше за жена ездач — кръгъл, само с предпазители за ушите. На върха му се виеше конска опашка, боядисана в синьо.
Затова тя яздеше, овързала лицето си с плат.
Отзад отекнаха конски копита и един конник профуча покрай нея.
Погледна Ерин, понечи да я подмине и изведнъж видя Габорн и дръпна юздите. На лицето му се изписа изумление. Ерин разбра, че е тръгнал напред да потърси Земния крал, но крал Габорн Вал Ордън и крал Оруин бяха толкова мръсни, че човек не можеше да ги отличи от обикновените войници.
— Ваше величество — замоли се ездачът, — войниците отзад молят за разрешение да изостанат. Прахът задръства дробовете на конете.
— Предайте им да изостанат — каза Габорн. — Не виждам нужда да поддържаме колоната стегната, стига да стигнем до замък Гроувърман довечера.
— Благодаря, милорд — отвърна мъжът. Но вместо да препусне назад, за да предаде кралската заповед, подкара до Габорн, сякаш се канеше да помоли още нещо.
— Да? — попита Габорн.
— Моля за извинение, милорд, но след като вие сте Земния крал, не можете ли да направите нещо повече?
— Да не искате да ви отърва от праха? — попита го развеселен Габорн.
— Много ще сме ви благодарни за това, милорд — отвърна рицарят почтително.
Габорн се засмя, но дали защото му стана смешно, или се изсмя с укор, Ерин не разбра.
— Може да съм Земния крал — каза Габорн, — но вкуса на прахта не ми харесва повече, отколкото на вас. Повярвайте ми, силата ми не е безгранична. Ако можех да накарам прахта да се слегне, вече щях да съм го направил. Разтеглете строя. Яздете по-бавно. Тези, които са с най-бързи коне, ще стигнат първи до Гроувърман.
Мъжът огледа Габорн от главата до петите. Земния крал беше покрит с мръсотия като всеки друг.
— Да, милорд.
Обърна коня и завика на колоната да се разтегли.
Рицарите препуснаха напред, за да се отделят от обикновените конници. След няколко минути Ерин вече препускаше заедно със съгледвачите на Габорн, в самото чело на колоната, и трябваше да забърза, за да остане в авангарда.
Изправи се на стремената — препускаше до краля — и насрещният вятър очисти донякъде прахоляка от дрехите и косата й.
Принц Селинор до нея направи същото. Тя улови втренчения му поглед и извърна глава.
Ерин нямаше дар на обаяние, който да придава повече чар на лицето й. Флийдс беше бедна земя и затова, по указ на Върховната кралица, дарове на обаяние там никога не се даваха. Не можеха да хабят от кървавия метал за направата на силари само за да добие някоя жена повече красота, не и след като той можеше да се използва за нещо по-полезно.