В синята кула
Мъглата над морето се бе задържала гъста цялата сутрин. Радж Атън гребеше към Синята кула, привлечен от зова на морските птици и грохота на разбиващите се в скалите вълни.
В гъстата мъгла мина между бойните кораби, оставени да пазят кулата, и стигна до основата й.
Рамото го болеше от гребането. Крал Менделас Ордън го бе изритал силно в битката им при Лонгмът и го беше счупил. Със своите хиляди дарове на жизненост той щеше да го преживее, но през изминалата седмица бе накарал хирурзите десетина пъти да режат надълбоко и да наместят костите. Раните му зарастваха за минути, но болката бе пронизваща и рамото се оправяше трудно.
Проклети мистарийци… и старият крал Ордън, и синът му.
В последната седмица Радж Атън бе успял да си върне достатъчно силари, за да усили отново метаболизма си и да се подготви отново за бой.
Погледна Синята кула, издигаща се пред него в мъглата. Беше огромна, тази древна крепост, приютила мнозинството от Посветителите на Мистария.
Радж Атън се изправи в малката лодка и нададе дълбок звук от дъното на дробовете си. Не беше вик. Беше по-скоро един-единствен, гъгнив и монотонен звук, който разтърсваше костите, смразяваше въздуха и караше камъните на Синята кула да тътнат в унисон.
Освен това не беше висок. Той беше открил, че силният звук не му върши работа. Беше най-прецизният тон, който му трябваше, нота, различна за всеки вид камък, караща камъка да запява с нея.
Задържа този тон продължително, остави Гласа си да се слее с песента на камъка, докато не чу взривния грохот на цепещите се стени; докато слугите в Синята кула не започнаха да пищят от ужас, с жалки и далечни гласове, като писъците на чайките; докато големите каменни късове от върховете на бойниците не започнаха да падат в морето и да пръскат пяна.
Песента му продължи и покривите започнаха да рухват, хората се мятаха от прозорците в морските глъбини, за да избягат от смъртта.
Песента му продължи. Кулите се сриваха, а водоливниците падаха от стените като грозни пародии на хора, после цялата Синя кула се наклони наляво и полетя към морето.
Димът и прахта от развалините се надигнаха от мъглата. Бойните кораби се плъзнаха към него.
Синята кула се срина. С нейното рухване щеше да рухне и Мистария. Посветителите бяха загинали, както и всички техни стражи.
Радж Атън отново хвана греблата и се измъкна в непрогледната мъгла. Беше по-бърз от бойните кораби.
Гърбът го болеше, но утехата му бе, че Габорн Вал Ордън ще го заболи много повече.
Земен крал все пак
Габорн никога не беше изпитвал смъртта на Посветител. Бяха му описвали чувството: дълбокото и разкъсващо вътрешностите гадене, усещането как изтръгват от теб сила и жизненост.
Сега го почувства много остро. Връхлиташе го на вълни, докато даровете се изтръгваха от него. Ризницата му изведнъж увисна, неимоверно натежала на плещите му — смазваща тежест, която застрашаваше да го премаже.
Не беше спал от три нощи. С даровете си на жизненост беше понасял леко безсънието, но сега умората го надви.
Почувства се изтощен, изнемощял до смърт. Крал Оруин го гледаше в ужас.
Габорн се преви и притисна с ръка корема си, сякаш го бяха ударили с юмрук. Но най-голямата му тревога не беше за самия него.
Синята кула беше приютявала огромното мнозинство от хората, служещи в Мистария като Посветители. По-важното бе, че воините на Мистария съставяха близо една трета от всички подсилени бойци във всички кралства на Роуфхейвън.
Само след няколко мига воините на Палдейн, най-добрите в Мистария, щяха да се превърнат в нищо не струващи обикновени войници, или със загубата на ключовите си качества в най-добрия случай щяха да се превърнат във „воини с нещастни пропорции“, силни, но бавни, или може би умни, но слаби.
А точно в този момент херцог Палдейн придвижваше в строй хората си пред войските на Радж Атън, докато Непобедимите на Радж Атън точеха мечовете си за предстоящото клане.
Цяла нощ Габорн се беше чудил какво е станало с Радж Атън. Сега разбра.
Мистария щеше да бъде унищожена и с нея най-вероятно щеше да рухне целият Север. „Как можа да се случи това?“ — зачуди се Габорн.
Херцог Палдейн, разбира се, трябваше да е усилил отбраната на Синята кула — беше удвоил и дори учетворил стражата й.
С третото си, умственото си око Габорн си представи как стените на кулата се разцепват и огромните каменни отломки се изсипват с чудовищен грохот в морето.