Също като тях, Габорн се чувстваше разбит. Силата го изостави, след като му бяха изтръгнати трите дара на мускул. Със смъртта на слепите му Посветители в Синята кула очите му се замъглиха.
Беше се гордял с всичко, което бе научил в Къщата на Разбирането, но само за няколко мига, докато заглъхваха близначните му дарове на ум, той забрави повече от половината от всичко, което бе научил; не можеше да сглоби в ума си дори образа на Йоме. Далечните птичи трели над селото изведнъж се приглушиха, щом слухът му се изгуби.
В сляпа ярост, щом осъзна какво става, Габорн изрева на своя Дни:
— Копеле такова! Страхливо копеле! Как можа да не ме предупредиш? — Но и гласът му прозвуча глух и отдалечен, след като измряха и немите, които му бяха служили. — Лош ден за книгите, как не!
— Съжалявам — извини се глупаво Дни.
Крал Оруин седна на дъските до Габорн и го хвана за раменете.
— Отдъхнете — каза старецът. — Отдъхнете. Всичките ли ви Посветители уби?
Габорн стисна зъби, за да надделее подтика да се предаде на умората, да се превие пред жестокостта, да изостави всякаква надежда.
— Мъртви са! — изпъшка той. — Синята кула я няма!
— Ваше величество, приличате на труп — каза крал Оруин. — Какво да правим сега? Накъде да тръгнем? Искате ли да намерим облекчител и да вземете нови дарове преди да продължим на юг?
Габорн караше двайсет хиляди силара и изкушението беше голямо. Но не смееше точно сега да поеме обратно към замък Силвареста.
— Не, трябва да продължим — заяви той. Щеше да стигне до вечерта замък Гроувърман, а Гроувърман имаше облекчител, към когото можеше да прибегне, ако трябва. — Имам сила колкото всеки обикновен човек. А и все пак съм Земния крал.
Изправи се с усилие и яхна коня.
Не можеше повече да пренебрегва заплахата за хората си. Сияйният на мрака се приближаваше. „Знайте — отправи Габорн мълчаливия си зов към всички свои Избрани воини. — Смъртта иде.“
Цената на един обяд
Рано следобед Боренсон изгуби даровете си. Изведнъж усети как го остави метаболизмът му, как движенията на тялото му се забавиха до скоростта, с която живееха обикновените хора.
Отначало гаденето, което го обзе, го учуди — помисли си, че просто го е присвил коремът. Загубата на дарове последва така стремително, че той не можа да почувства ясно кое след кое се изгубва — сила или жизненост, обоняние, слух или зрение. Всичко това се изцеди от него само за няколко мига, превръщайки го в празна коруба.
Даровете му бяха пометени. Обзе го отчаяна мъка. Преди години се беше взирал в очите на младите селянчета, които му бяха дали мускул. Чакаше ги пълноценен живот, а го бяха обрекли на него.
„Можеха сега да се задяват с момите — помисли Боренсон. — А не да гинат в Синята кула.“ И си спомни за старата Тамара Тейн, която му даваше топли кифли като дете, а после — дара си на метаболизъм, когато толкова му беше нужен. Щеше да липсва на всички, които я бяха познавали.
Но колкото и да скърбеше за своите Посветители, много повече му домъчня за самия него. Смъртта на Посветителите му съживи в ума му кошмарните гледки, които бе видял в замък Силвареста преди седмица, когато беше принуден да избие тамошните Посветители.
През по-голямата част от предобеда охраната на Боренсон не проговори. Бяха профучали като вихър през Деяз — земя в която слънцето грееше по-силно от всякъде, където бе стъпвал кракът му. Беше красива земя и макар да се намираше едва на петстотин мили южно от Хиърдън, на запад от планините Хест времето рязко се бе затоплило.
Деяз се простираше на север от Солната пустиня, най-горещата вътрешност на Индопал, а непрестанните ветрове навяваха насам пустинния зной. Деяз не беше тропическа земя, но въпреки това водата тук рядко замръзваше дори посред зима.
Поля покрай река Аншвави бяха тучни и зелени. Из наводняваните насаждения газеха чапли. Момчета в бели ленени дрехи работеха с майките и сестрите си и събираха в плетени кошници зрелия ориз.
Боренсон беше преминал през градове с варосани кирпичени къщи, в които местни земевладелци бяха вдигнали величествените си палати с позлатени куполи. Красиви тъмнокожи жени в копринени рокли, със златни пръстени и рубини по ушите и носовете, безделничеха под внушителните колони на дворците или около прозрачните води на изкуствени езера.