Градовете имаха широки улици, окъпани от слънчева светлина — не като тесните улички в укрепените градове на Хиърдън. При това миризмата в градовете на Деяз беше чиста, не миришеше толкова на човешка пот и на животни като на север.
Но белезите на войната се забелязваха навсякъде. Боренсон беше подминал много и много войнишки колони, а замъците по границата пращяха по шевовете от войска. Хората в селищата го гледаха недоверчиво. Малките момчета го замерваха със смокини, а майките им го изпращаха с клетви.
Само няколко пъти чу обнадеждаващ вик — от устата на старци и старици:
— Видял ли си Земния крал?
След като даровете му го изоставиха, Боренсон се отпусна изнемощял на седлото и уви веригите около него, за да не падне. От очите му бликнаха сълзи.
— Спрете! — викна той.
Не беше спал от няколко дни, а от снощи не беше и ял. С даровете си на жизненост не бе почувствал нито глад, нито умора. Но сега умората почти го заслепи, трудно му беше да съсредоточи погледа си, а гладът сви стомаха му.
Непобедимият го изгледа навъсено през рамо, сякаш се боеше, че е намислил някоя хитрост. Минаваха през някакъв град, по главната пазарна улица, започваща от портите. От сергиите се носеше силна миризма на къри и джинджифил, на кимион и анасон, на люти чушки и пипер. Беззъби тъмнокожи старци с тюрбани на главите седяха под чадъри под обедния пек, усмихваха се на Непобедимия и го подканяха да опита от храната им. Предлагаха горещ ориз, кипнат в бамбукови кошници над месингови котли с вряща вода. До кошниците с ориз бяха подредени гърнета със сосове с къри и всевъзможни други подправки. Някои продаваха гълъби, печени в сливов сос на дълги шишове. Други бяха мариновали яйца на скорци и ангинари в големи бурета. Плодове имаше навсякъде — мандарини, портокали, дини, смокини, подсладени фурми и купища сушени кокосови орехи.
— Спрете! — отново помоли Боренсон. — Господарят ви е в Синята кула на Мистария.
Отпусна се напред, напрягайки сетни сили да остане буден, след като не беше спал няколко дни. Сетивата му се бяха замаяли, привиждаха му се кошмари, не беше сигурен буден ли е, или не. Умората проникваше до костите му.
Непобедимият го погледна с крайчеца на окото си.
— Синята кула е подходящо място за удар. Аз лично бих препоръчал такъв ход на господаря си.
Той изгледа Боренсон подозрително, но дори пленникът му да беше замислил някаква хитрина, с която да се измъкне, този пазар беше възможно най-неподходящото място. Така че го попита:
— Какво мога да направя за теб?
— Нищо — каза Боренсон. Никакъв балсам не можеше да облекчи ужаса и скръбта от загубата на Посветителите му. Непобедимият нямаше да може да запълни спомените, които Боренсон бе изгубил, нито да го освободи от затъпяващата ума умора, която го беше обзела. Ето защо той помоли за единственото, което Непобедимият можеше да му предложи. — Изведнъж се почувствах изтощен и непоносимо гладен. Не знам дали ще мога да остана буден за дълго. Не съм спал от няколко дни.
— Вярно е това, което казват — отвърна Непобедимият. — Воини без дарове не са воини.
Щом видя, че спряха, един продавач притича към тях и предложи на Непобедимия да опита парче печен със сладък пипер крокодил. След малко ги обкръжиха и други като него и предлагаха стоката си. Но не и на Боренсон, червенокосия войн от Мистария.
От миризмата на хубавата топла храна стомахът му заръмжа и гладът съвсем го надви.
— Не можем ли да хапнем? — помоли той.
— Мислех, че бързаш — отвърна Непобедимият с пълна уста.
— Бързам, но съм и гладен — изпъшка Боренсон.
— Кое е по-важно? — попита Непобедимият. — Бързането или гладът ти? Освен това човек не бива да става роб на стомаха си. Стомахът трябва да служи на човека. Вие северняците пускате шкембета. Трябва да се вслушаш в съвета ми.
Боренсон беше як мъж. Но никога не се беше смятал за дебел. От друга страна, докато пътуваха през Деяз, не беше видял толкова едър човек като себе си.
— Просто искам да хапна. Няма да се бавим — замоли се той.
— А какво ще ми платиш, ако те нахраня? — попита Непобедимият.
Боренсон погледна сергиите. Като пленник нямаше голям избор. Тук на юг благородниците нямаха навик да хранят пленниците си. Очакваше се грижата за храната и облеклото им да се поеме от членовете на семействата им или от приятелите им.