— Няма по-красив от твоя господар — каза Боренсон, — нито толкова покварен в сърцето си. Не казах ли, че народът му се страхува от него не по-малко, отколкото враговете му? И с право.
— Да кажеш това в Индопал — предупреди Непобедимият — е равно на смърт! — Очите му блеснаха от гняв и ръката му посегна към извитата кама на хълбока. Извади я наполовина от канията.
— Значи да кажеш истината в Индопал е равно на смърт? — каза Боренсон. — Но ти сам настоя да говоря истината. Нима цената на този обяд ще е животът ми?
Непобедимият не отвърна нищо, затова Боренсон продължи:
— Но не съм отговорил изцяло на въпроса ти: служа на Земния крал, защото сърцето му е добро — заяви той високо. — Той обича хората си. Обича дори своите врагове и се стреми да спаси всички. Служа на Земния крал, защото Земята го избра и му даде силата си, а това е нещо, което Радж Атън, с всичките си армии и красивото си лице, никога няма да притежава!
Непобедимият избухна в добродушен смях.
— Е, заслужи обяда си, приятелю! Говори искрено и затова ти благодаря. — Стисна ръката на Боренсон. — Казвам се Пащук.
Пащук подаде на Боренсон купата с ориза и патицата. Боренсон не можа да не забележи, че индопалецът го нарече „приятелю“, а тук подобно обръщение не се изричаше току-така.
Това го окуражи да попита:
— Като момче, Пащук, и ти ли като мен си мечтал да се появи някой ден Земния крал? Мечтал ли си да бъдеш рицар в неговата свита? И на теб ли ти се иска сега да служиш на Земния крал?
Непобедимият гребна лъжица ориз от купата си и го изгледа замислено.
— Не съм допускал, че ще е нисък, грозен и ще взима съвети от жени. Не съм мислил, че ще се въздигне от вражески земи…
Боренсон продължи да се храни мълчаливо, умислен. Паницата с ориз не беше голяма и едва утоли глада му. Поднови малко силите му, без да препълни корема му.
Замисли се за последствията от убийството в Синята кула. След като той бе изгубил даровете си, с хиляди други воини щеше да е станало същото. Много лордове предпочитаха да пазят своите Посветители под лична охрана. Но все пак Синята кула беше устоявала хиляди години — не беше щурмувана успешно след морската блокада на крал Тайсън Храбрия преди четири века.
Лордовете на Мистария щяха да са в паника.
Нещо по-лошо, Боренсон се тревожеше и за Габорн. Габорн също щеше да е изгубил даровете си.
Радж Атън не бе успял да измъкне Габорн от леговището му в Хиърдън, не бе рискувал да задържи войските си на север, след като духовете на Дънуд служеха на Земния крал. Затова се стремеше да принуди Габорн да се доближи до него достатъчно, за да го удари. Габорн беше разчитал на херцог Палдейн, че ще отблъсне атаките срещу Мистария. Палдейн беше стар и мъдър ветеран, предвождал десетки кампании срещу дребни тирани и престъпници от името на Ордън. Никой не беше толкова благонадежден като Палдейн.
Но Палдейн нямаше да може да се сражава с вързани ръце, а Радж Атън бе вързал ръцете му.
Колкото и да беше уморен и съсипан, Боренсон разбираше нещата с пълна яснота. Радж Атън знаеше, че Габорн няма да може повече да устои на подтика да влезе в битка.
Не можеше да се измисли по-съвършена примамка от живота на цяла една държава, живота на всички хора, които Габорн познаваше и обичаше.
На Боренсон му се дощя точно в този момент да заговори на Габорн, да го убеди да бяга, да се върне на север. Но не беше сигурен, че това ще се окаже най-доброто. Защото ако Габорн не тръгнеше на юг, Радж Атън щеше да унищожи Мистария.
Сияйният на мрака
Ерин и Селинор препускаха далеч пред останалите. Яздеха през хълмовете на двайсет мили южно от Хейуорт, когато дойде предупреждението на Габорн: „Крийте се!“
То прониза Ерин и сърцето й се разтуптя бясно. Огледа се, търсейки източника на опасността, и дръпна юздите на коня си.
Селинор спря до нея.
— Какво има?
Ерин вдигна очи към стоманеносивите облаци. На хоризонта към тях бързо се носеше друг, по-тъмен облак. Тя се задъха, едва можеше да говори.
— Изпъни лъка си — прошепна тя, защото реши, че времето ще стигне.
Скочи от коня, грабна лъка си, помъчи се да го изпъне с треперещи ръце. Селинор направи същото, зяпнал към грамадата на връхлитащия нощен мрак. „Като някаква огромна риба е, заплувала зад облаците — помисли Ерин. — Огромна риба, която дебне в дълбините и чака подходящия миг, за да нападне.“