„Не ме е страх — каза си тя. — Аз съм Конесестра.“
Но макар да беше Сестра и често да беше влизала в бойни игри, а и в по някоя и друга свада, Ерин никога не се беше изправяла пред такава опасност. Никога не се беше чувствала безпомощна.
Тъкмо беше изпънала лъка си, когато зовът на Габорн я настигна отново.
„Бягай, Ерин. Крий се!“
Тя пусна лъка и отново скочи на седлото. И в същия момент се сети, че Селинор не е Избран и не е чул заповедта на Габорн. Все още беше на земята и се мъчеше да изпъне лъка си.
— Няма време! — извика тя. — Към леса! Бързо!
Селинор, тъкмо успял да изпъне лъка, я погледна изненадано. Хълмът пред тях беше покрит с елша и листата на повечето дървета все още не бяха окапали. Ерин се надяваше, че те ще ги скрият.
Тъмнината се спусна от облаците като кипнала нощна грамада, през която очите не можеха да проникнат. Над тази грамада в небето се беше проснал безпределен мрак. А в самия център един огнен вихър, като торнадо, стягаше като пъп тъмното кълбо, поглъщайки цялата светлина в центъра на бурята.
Огнената вихрушка се гърчеше и извиваше над топката от мрак и тя се спускаше над тях.
— Бягай! — извика Ерин. Селинор грабна лъка си, метна се на коня и двамата препуснаха бясно по-надалече от пътя. Тъмната маса възви и се спусна още по-ниско. Дните на Ерин и Селинор извикаха в ужас и препуснаха, мъчейки се да не изостават от по-бързите им коне.
Конят на Ерин прескочи крайпътния насип и се втурна в гората. Вятърът я удари в лицето, мракът се изля отгоре й.
Тя се обърна и видя как тъмната маса с диаметър от половин миля докосна земята. През дърветата на хълма премина огромна стена от вятър и ги заогъва. Грамадни стволове запращяха като сухи клонки под напора й. Дърветата нададоха писък, а вятърът ревеше като разярен звяр, поглъщайки в неистовия си вихър клони и есенни листа. Ерин успя да види само краищата на бурята, само вятъра, завихрил клони, пръст и камъни — а в самата му сърцевина се носеше облак от най-черна нощ.
Вятърът профуча по широкия път и удари коня на нейната Дни с такава мощ, че животното залитна и изхвърли ездачката си.
После вятърът подхвана и двамата — и коня, и ездачката. Надигна като огромна ръка нейната Дни и я метна във въздуха.
Ерин си спомни едно изречение от древен том, описание на Сияен в битка: „И с него дойде слънчевата светлина и вятърът, вятър, който се понесе на крилете си като вихър и помете корабите при Уейсенд, и надигна корабите от водата, и ги хвърли в дълбините.“
Винаги беше мислила, че описанието е измислено. Виждала беше грааци в полет, но плясъкът на крилете им не предизвикваше нищо такова. Съществото, което бе връхлетяло сега, държеше вятъра с неестествена сила. Вятър и въздух се движеха като продължение на тялото му.
Нейната Дни нададе вик, изпълнен с безумен ужас, който едва се чу през грохота на бурята, и пред очите на Ерин един огромен ствол — бор с изпокършени клони — я улучи в корема и я прониза като копие. Изсипаха се кръв и черва. После вятърът подхвана трупа на Дни и коня, и дървото, изхвърли ги на сто стъпки високо в небето и те се изгубиха сред вихъра в непроницаемото кълбо от мрак.
Ерин никога не беше харесвала своята Дни, никога не беше изпитвала близост към нея. Единствената проява на доброта, която бе получавала от нея, бяха няколкото редки случаи на настинка, в които Дни й бе правила чай. И въпреки това гледката на пронизаната и разкъсана жена я ужаси.
Дните на Селинор успя да стигне до насипа, но конят му се запъна, вятърът изведнъж задърпа задните му крака. Конят зацвили диво, щом Сияйният на мрака го задърпа в кипящата маса. Ерин не видя повече.
Вятърната стена се понесе към нея. Конят й скочи в едно плитко песъчливо дере. Сухото русло правеше завой. Селинор вече препускаше по дерето, бягайки от преследващото ги кълбо от мрак, към високите борове, които се отвориха пред тях като тъмен тунел.
Листата и сухите треви около Ерин изведнъж се завихриха. Тя заби пети в хълбоците на коня и усети как вятърът напира да съдере наметалото й. Пак погледна назад.
На десетина разкрача от нея вятърът виеше като ранен звяр; черният мрак бе като яма. От двете й страни се сринаха дървета. Зейналата зад нея чернота приличаше на огромна паст, опитваща се да я погълне. От непрогледния мрак се подаде дълъг кол, удари я в гърба като пика, пръсна се в металната й ризница и я отхвърли напред.