Тя стигна до боровете. Селинор беше спрял под техния заслон. Огромна плетеница от нападали дънери преграждаше коритото, по което бе текъл дъждовният поток.
„Скрий се!“ — извика в ума й гласът на Габорн.
Ерин скочи към Селинор. Вятърът я блъсна още по-силно.
Тя скочи от коня, изпълзя напред и залегна под грамадата от дънери.
Зад нея конете изцвилиха от ужас, но тя не посмя да погледне какво става.
Запълзя по-навътре под дънерите. Вятърът виеше и тътнеше. Пращяха дървета и пукаха клони. Едно дърво се срина върху купчината над нея, сякаш Сияйният на мрака бе решил да ги изпокърши всички. Клоните му я скриха от спускащия се мрак, обгърна я мирис на бор и смола.
Около малкия им подслон бурята беснееше. Дори тук, дори под нападалите дървета вятърът съдираше кората на дънерите и търкаляше камъни по дерето.
Селинор я притисна към себе си, за да я опази с тялото си. В пълния мрак тя имаше чувството, че ще я задуши. Но не посмя да го отблъсне.
— Залегни! — извика той.
Тя разбра защо Габорн ги беше предупредил. Силата на Сияйния бе огромна. Никоя стрела не можеше да прониже тази бясна буря. Никой конник, колкото смел и силен да беше, нямаше да може да прониже с пиката си този звяр.
Не можеше да се срази с него, не знаеше дори дали ще успее да се скрие.
Над главата й изпращя мълния и сухите дънери се взривиха като прахан.
В ослепителния блясък тя за миг зърна нещо. Зад дънера на падналия бор, между незасегнатите му клони, видя обгърнат в сияние приклекнал крилат мъж. Движеше се по каменистото русло и приближаваше към тях. Около него примигваха тъмни пламъци, все едно че едновременно и сътворяваше огън, и го поглъщаше.
Ерин усети как въздухът настръхна, изпълнен със статичното напрежение от светкавицата, и косите й се изправиха. Уплаши се, че следващата мълния вече ще я прониже.
В този миг Сияйният на мрака стигна до тях и вятърът изведнъж замря. Потънала в пълния мрак, Ерин не смееше да мръдне. Все едно се намираше в центъра на буря.
Изсъхналите дървета и храсти, които я бяха заслонили, лумнаха в пожар, подпален от мълнията. Сияйният на мрака скочи във въздуха и раздуха огъня с плясъка на крилете си.
Нададе вой на неземен възторг — звук, който едновременно беше по-болезнено разкъсващ и по-красив от всеки звук, който бе чувала — ария на прокълнатия.
Гъст дим се вдигна около нея и я задуши. Отгоре се заизсипваха пламнали клони и кора. Един дънер се смъкна надолу и удари Селинор в гърба. В ръката на Ерин падна нажежен въглен.
Тя го хвърли настрана и огънят подхвана сухата трева наоколо. На бледата му светлина Ерин зърна вляво от себе си бряг. Потокът се беше врязал в пръстта, създавайки нещо като пещера, и тя помисли, че земята отгоре може да я предпази от бушуващия ад.
Разтърси Селинор и му махна да запълзи наляво, но се сепна, щом разбра, че той не помръдва. Беше се опитал да я предпази с тялото си, но падналият дънер го беше ударил по-силно, отколкото бе допуснала. Беше в несвяст, ако не и мъртъв.
Тя се измъкна изпод него, хвана го за яката на ризницата и започна да го извлича изпод горящите дървета, педя по педя към спасителния заслон на брега.
Отгоре им падна горящ клон и удари Селинор по гърба. Той изпищя от болка и отвори очи, с плувнало в пот и кръв лице, после отново изгуби свяст.
Тя продължи да се бори — пълзеше под дървесната грамада, изкатерваше някой дънер и изпълзяваше под друг — и изведнъж осъзна, че вятърът е спрял. Над бесния пожар отново изгря ясен слънчев ден.
Тя вдигна очи в плаха надежда, несигурна дали дори сама би могла да се измъкне изпод плетеницата горящи дънери преди те да рухнат под собствената си тежест.
Сияйният на мрака се беше махнал.
Може би ги беше спасил викът на Селинор. Създанието на мрака сигурно беше решило, че е загинал.
Тя обърна Селинор по гръб. Чудеше се дали Сияйният на мрака ще се окаже прав.
Храбри лордове
Габорн можа само да вдигне очи и да загледа с вяла почуда как Сияйният на мрака засмуква светлината от небето, съсредоточава я в огнена фуния и тя с вихър чезне в кълбото от най-тъмна нощ.
Чувстваше се по-изтощен от всякога и едва смогваше да фокусира очите си, да не говорим за мислите. След като не беше спал от няколко дни и след като бе изгубил изведнъж всичките си дарове, едва държеше главата си изправена.