Щом звярът се приближи, вятърът заплющя и зави. Понесе се над черния път, както бухал лети над заснежен път в лунната светлина, за да лови мишки.
Заизтръгва дървета и замята камъни. Половин миля пред него мъже и коне се пръснаха от пътя му, но недостатъчно бързо и навреме.
Мълнии пращяха от облака, изстрелваха се като прътове на балисти, посичаха хора на две и изкормяха коне.
Гръм ревеше в следобедния въздух и се смесваше с предсмъртните крясъци и дървесния пукот.
Прахът се вдигна във вихрушката и скри всичко.
— След мен! — извика крал Оруин. — За Оруин и за Мистария!
„Старият глупак мисли да ме защити! — помисли Габорн. — Изгубих си даровете и Оруин ме смята за простосмъртен.“
Беше подценил скоростта на чудовището. Трябваше по-бързо да задвижи хората си.
Яздеше в авангарда на войската и рицарите му се бяха пръснали на няколко мили назад. Отпрати зов към своите Избрани воини: „Пръснете се! Скрийте се! Не смейте да влизате в бой!“
Но зовът му не спря крал Теовалд Оруин. Дебелият крал спусна пиката си и пришпори коня си напред, право срещу вихрещия се кръг от чернилка и буря.
Най-големият му син, Барнъл, беше едва на шестнадесет, но беше воин. Той храбро надигна бойния си чук и се понесе вдясно от баща си, докато най-довереният телохранител на крал Оруин, сър Дрекън, препусна от лявата му страна.
Стотина рицари препуснаха в галоп да прикрият атаката на Оруин. Някои започнаха да мятат пиките си в сърцето на чудовищния ураган, лъкометците бясно отпращаха стрела след стрела в непрестанен порой.
Стрелците не постигнаха нищо. Копия и стрели се завъртяха диво във вихъра на магическите ветрове, контролирани от Сияйния, бяха отхвърлени от траекторията си и след няколко мига полетяха обратно срещу стрелците.
Толкова хора се мъчеха да защитят своя крал, но само крал Оруин, синът му Барнъл и сър Дрекън се оказаха достатъчно храбри, за да нападнат непрогледния мрак.
Някой зад Габорн извика:
— Милорд… насам!
Някой препусна към него и сграбчи юздите на коня му.
Габорн бе така уморен, толкова изнемощял от загубата на даровете си и от липсата на сън, че не можеше да измисли какво да направи. Остави се да го водят слепешката. Без даровете си на жизненост бе изнервен като никога. Без мускулната си сила едва можеше да се държи на седлото. Без дара си на ум вече не можеше да мисли ясно, не можеше да си припомни имената на повечето от онези, които бе Избрал предната седмица, хора, чиито лица проблясваха пред очите му, щом усетеше, че са пред гибелна опасност.
Неговият Дни препусна след него. Като в мъгла, Габорн позна младия рицар, който водеше коня му — сър Ленгли, най-добрият воин на Оруин. Изпита благодарност, че най-умните мъже на Оруин имат достатъчно разум, за да не го последват към сигурната си гибел.
Конете препускаха встрани от центъра на бурята към близката горичка — сиво-бели стволове сред есенно златистите листа.
Габорн погледна назад. Крал Оруин и мъжете с него се носеха по пътя, подсилените им коне набираха скорост и сплетените им гриви плющяха на вятъра.
Изведнъж го обзе надежда, надежда, че могат да успеят, макар земните сили да го предупреждаваха, че това не е възможно.
Мълния разцепи тъмния кръг.
Единият й зъбец се заби в сър Дрекън отляво на Оруин, а другият прониза младия Барнъл вдясно.
Беше останал само крал Оруин, който нададе боен вик и пришпори бронирания си кон в кипящия кръг от чернота.
И тъкмо когато изглеждаше, че конят на Теовалд Оруин ще може да проникне в мрака, го удари неустоим вятър и дебелият крал Оруин литна във въздуха заедно с коня си.
Усука се ужасно, като парцал, изстискан в ръцете на перачка.
Крал Оруин притежаваше няколко дара на глас и агонизиращият му смъртен крясък бе оглушителен. Щеше да остане в кошмарите на всички.
Бронята му изпращя и се заби в костите. От усуканото и изстискано тяло рукна кръв. Коремът на коня му се пръсна като диня, плиснаха черва, след това и кралят, и конят полетяха още по-високо във въздуха, сякаш кокал, захвърлен на триумфален пир.
— Бляскавите да ни опазят дано! — възкликна сър Ленгли.
Конете им пръхтяха и цвилеха от ужас. Габорн вяло гледаше как крал Оруин и конят му паднаха на четвърт миля от него. Изпитваше неописуема умора.
„Изтощен съм не само заради липсата на дарове — осъзна той. — Изтощен е духът ми.“