— Земния крал замина — каза Йоме. — Отиде на юг, на война.
Момчето заби поглед в плочите. Мъчеше се да спре сълзите си. Йоме се зачуди какво да прави с него.
„Мога да го прибера в хана, при другите болни. Но да го оставя тук в замъка ще е опасно.“
Това момче беше извървяло сто мили, за да види мъжа й, но Габорн пътуваше на юг и Йоме разбра, че това дете никога няма да може да го настигне и да се изпълни мечтата му — да получи благословията на своя владетел. Докато търговците от Лайсъл не си бяха направили труда да изминат неколкостотинте крачки от лагерите си, това момче се беше влачило през половината Хиърдън само заради тази среща.
Не можеше да го изостави. Но и не можеше да го вземе със себе си.
— Аз заминавам на юг — най-сетне реши Йоме. — Можеш да тръгнеш с мен. Но първо трябва да се облечеш по-подходящо.
Момчето удивено вдигна очи — никой бедняк не можеше да се надява на такова благодеяние. Но когато я погледна, тя изпита тревога. Мирима вече беше напуснала замъка с Джюрийм. Ако се съдеше по слънцето, трябваше да е не повече от два следобед. До вечерта имаше още много време. Тя почти беше осъществила мечтата си. Градската стража беше претърсила цялата източна част на града, събрали бяха и последния намерен там неин поданик и бяха отпратили всички на юг.
— Иди в кралската цитадела — каза Йоме на момчето. — Качи се на последния етаж и хвани коридора наляво. Там ще намериш покоите ми. Потърси в гардероба за гости вляво и си избери някоя хубава риза и наметало, измий се и се преоблечи. После се върни тук на двора и ме изчакай.
— Да, ваше господарство — отвърна момчето, после закуцука по Пазарната улица.
Йоме затвори очи да отдъхне за миг. На стражата й оставаше да претърси само северните квартали. Още два часа. Само толкова им трябваше, за да прочистят града.
Изведнъж зовът на Габорн прокънтя в главата й: „Скрий се! Много закъсня. Скрийте се — всички!“
Йоме се сепна. Наблюдателят на една от порталните кули извика:
— Ваше величество! Идва от юг! Огромна сянка над облаците!
Още преди да заглъхнат думите му, над Дънуд прогърмя. Блесна мълния.
Сър Донър грабна юздите на кобилата на Йоме и се метна на коня си.
— Ваше величество! — извика той. — Трябва да се махаме!
— Скрийте се! — заповяда му тя изненадана, че той иска да бяга — нали Земният крал им беше казал да се скрият.
— Но нашите коне са бързи — настоя сър Донър. — По-бързи от всичко, което може да лети.
Може би сър Донър бе прав. Един бърз кон наистина би могъл да надбяга това същество… „Ах, кого ли се опитвам да надхитря? Няма да рискувам.“
„Скрий се!“ — отново я достигна предупреждението на Габорн.
Йоме се затича и скочи на гърба на кобилата си. Сър Донър обърна коня си и препусна през градските порти, по моста и извън замък Силвареста, без да поглежда назад. Беше сигурен, че тя ще го последва. Дните на Йоме се понесе по петите му, но след толкова години навик да държи под око принцесата, се обърна и видя, че Йоме още не тръгва. Лицето на Дни се изопна, пребледняло от ужас.
Но Йоме не можеше да изостави кривокракото момче.
— Ще взема момчето! — извика тя.
И препусна по Пазарната улица. Копитата зачаткаха по каменната настилка. Дни я последва.
Докато завиваше на Черния ъгъл и под портикула на кралската порта, Йоме погледна към долината. Тук, от високото, можеше да види полята пред замъка, река Вий, лъкатушеща като сребриста нишка между зелените поля на изток, златните и червени петна на Дънуд над почернелите от пожарищата полета на юг.
Сър Донър обърна коня си и се втурна в галоп назад към замъка, разбрал, че Йоме не го следва.
За нейно отчаяние, Мирима също се спускаше от хълмовете.
Пред очите на Йоме от облаците се понесе огромно кълбо. Небето отгоре изведнъж се изпълни с чернилка, по-тъмна от най-тъмната нощ. Над сферата се завихри торнадо, торнадо от светлина и зной, зафучали на огнена фуния към центъра на чернотата.
Сияйният на мрака привличаше светлина и топлина от небето като обгърнат от пламъци огнетъкач, преливайки силата в себе си. В самата сърцевина на тъмната сфера завихрилият се въздух и тъмни жили на най-непрогледната нощ скриваха фигурата му.