Но той се спусна към двамата препускащи към замъка и полетя към сър Донър като ястреб, подгонил гълъб.
Мирима препускаше и се молеше безмълвно за още по-голяма скорост. Стискаше билките, които й беше дал Бинесман. Никога не беше имала кон, беше се научила да язди само защото момчетата в Банисфер понякога бяха настоявали да поязди с тях.
Но сега препускаше в бесен галоп към замъка, безмилостно пришпорваше коня, а Сияйният на мрака я догонваше и вятърът пищеше в гърба й. Сър Донър препускаше към нея, после зави и извика нещо — тя не чу какво, — и се опита да я задмине.
А със Сияйния на мрака настъпи нощ, по-черна и от най-лютата зимна фъртуна.
Та се вряза в сгъстяващия се сумрак. Погледна към града и зърна някакво движение. Конят на Йоме препускаше по склона към билото на хълма, към кралската цитадела, пътното й наметало се развяваше като знаме на вятъра.
На Мирима й се стори, че Сияйният на мрака изведнъж рязко забави, че надвисна тихо, точно зад нея.
Надяваше се, че ще успее да надбяга чудовището, защото с всяка секунда замъкът идваше все по-близо, с високите си бойници и каменни кули, обещаващи спасение.
Конят й профуча на завоя и Мирима се притисна плътно до шията му, за да се удържи. Погледна назад. Сър Донър галопираше бясно след нея и се мъчеше да я догони. Полуизвърнат настрана, рицарят извади брадвата си — канеше се да обърне и да влезе в бой.
От непрогледния мрак се изстреля кълбо от вятър. Мирима го видя как се затъркаля през овъгленото поле, набирайки пепел от пожара от предната седмица, после изфуча напред като замах на юмрук и подсече краката на коня на Донър.
Сър Донър изрева и падна на земята.
Мирима пришпори коня си още по-силно и грабна лъка.
Викът на сър Донър бе заглушен от рева на вятъра, който помете всичко. Мирима погледна през рамо. Сър Донър се беше изгубил в чернилката.
Тя пак погледна напред. Почти се беше добрала до подвижния мост. Видя го през сгъстяващия се сумрак. „Скачай!“ изрева тя на бойния кон с напразната надежда, че животното ще може някак да скочи по-бързо, отколкото тичаше.
Чу трясък на мълния зад гърба си и усети как конят потръпна, после се понесе във въздуха, запремята се презглава, и тя — с него.
— Момче? — извика Йоме. — Момче, тук ли си?
— Милейди? — обади се момчето от стълбището.
— Слизай долу! — извика тя. — Сияйният на мрака идва!
Той се спусна тичешком, спъна се в килима на стъпалата и се изтъркаля. След секунди стоеше пред нея, нелепо облечен в най-финия жакет на краля — златотъкан брокат с пурпурни нишки. Не беше устоял на изкушението да го пробва.
Изтрещя гръмотевица, цялата светлина на света сякаш изведнъж избяга и над замъка се спусна непрогледна нощ. Вятър зави из кралската цитадела, град заби по прозорците. Конят й отвън изцвили от болка и тя чу влажния плясък върху плочите, щом тялото му рухна. Вятърът го надигна и бавно го завъртя на десет стъпки над земята, като котка, вдигнала в лапи убито мишле.
Кривокракото момче изпищя от ужас, а Йоме се озърна отчаяно. Дни не я беше последвала в цитаделата и тя се зачуди какво ли е станало с нея. Никога досега Дни не беше я изоставяла, колкото и голяма да бе опасността.
Затича към външната врата, но вятърът блъсна грамадната дървена врата и я затръшна пред лицето й.
„Скрий се! — прокънтя в главата й гласът на Габорн. — В името на любовта ни, скрий се.“
— Насам! — извика Йоме на кривокракото момче и го хвана за ръката. Задушаваща тъмнина обгърна замъка. Не беше тъмнината, каквато човек вижда в изпълнена със звезди нощ, нито дори в нощ, когато облаците са покрили небето. Беше пълна липса на светлина, тъмно като в най-дълбоката пещера.
Но Йоме познаваше цитаделата, знаеше всичките й коридори и завои. Тръгна пипнешком към склада с намерението да се скрие в най-дълбокия ъгъл на някой от складовете за зеленчуци.
Спомни си за килията на Бинесман в мазетата. Спомни си за усещането за сила, изпълващо онази стая. Долу, в дълбините на замъка, обкръжена от земя.
Втурна се към долния проход, който рядко се използваше, и отвори вратата. Каменните стъпала, водещи надолу, бяха груби и неравни. Четвъртото се заклати под краката й. Трябваше да внимава. Подземията не бяха направени за обитаване. Поведе момчето колкото можеше по-бързо.