Видя пред себе си светлина.
Върна се до вратата горе, затвори я и я заключи. Отвън вятърът пищеше. Ехтеше гръм и градушката биеше по каменните стени.
На горния етаж прозорците на цитаделата се пръснаха като от удар на чудовищен юмрук. Йоме потръпна. Цветното стъкло на еркерните прозорци в кралските покои стоеше на мястото си от хиляда години. Беше незаменимо съкровище.
Зърна смътен блясък някъде долу. Въздухът миришеше сладникаво на върбина, вряща над огнището на Бинесман. Йоме не беше виждала чародея от половин час. Последния път, доколкото си спомняше, той се бе запътил към градските ханове, за да помогне на болните, но можеше да се е върнал по някоя от страничните улици.
Бинесман беше замислил да се срази с чудовището. Тя плахо се обнадежди, че може да го завари долу.
Слязоха. Котлето с върбината все още къкреше, в огнището тлееха няколко въглена. Момчето притича до огъня.
Йоме тръгна вратата и се огледа за нещо, с което да я залости. Нямаше дори мандало.
Заоглежда стаята. Само Зрителните камъни — но бяха прекалено големи, за ди ги изтъркаля сама.
„Скрий се! — извика в ума й Габорн. — Идва!“
Бинесман нямаше дори легло, под което да се скрие: само купчина пръст в ъгъла.
Мирима се свести по очи във водата на рова. Вкуси я. Студена вода, примесена с водорасли.
Болката пулсираше във всеки неин мускул. Смътно си спомни как пада от коня, как реши, че ще се натроши цялата, и как след това се изтъркаля и цопна във водата.
Конят й цвилеше и се мяташе наблизо. Вълните от предсмъртните му гърчове я караха да подскача на повърхността като коркова кора.
„Умирам“ — помисли тя замаяна.
Носеше се в дълбоката вода, студена като зимен лед и също толкова вкочаняваща. Чувстваше се съвсем слаба.
Не можеше да помръдне. Опита се да вдигне ръка и да заплува — към брега, към стената на замъка, накъдето и да е. Но нищо не можеше да види в този пълен мрак.
Усети над себе си напора на вятъра и плясък на гигантски криле — нещо профуча отгоре.
Все едно беше накъде ще тръгне, стига да заплува.
Но се мъчеше и се мъчеше, докато не усети, че потъва.
„Все едно е — помисли тя. — Все едно е дали ще умра днес, стига да се присъединя към духовете на Дънуд.“
Когато умреше, щеше да изгуби даровете си. Сестрите й щяха да се зарадват, че са си върнали обаянието. Майка й щеше да си върне ума. Щяха да се трудят в малката си къщичка край Банисфер и може би щяха да са щастливи. Все едно беше дали Мирима ще умре.
Мъчеше се да заплува, но усети как пропада от тъмнина към тъмнина, до пълния и съвършен мрак на дъното на рова.
Една огромна есетра се хлъзна покрай ръката й, плесна с перка и се отдалечи. Тя усети водната диря след нея, но рибата след миг се върна и бавно закръжи около нея, изписвайки сложна шарка във водата, като в танц.
— Здравей! — промълви Мирима. — Аз умирам.
Затвори очи и дълго време остана да лежи така. Мразовитата вода успокояваше мускулите й, изсмукваше болката чак от костите й.
„Тук е чудесно — помисли тя. — Ах, защо не мога да остана поне малко!“
Усети, че е задрямала, и се сепна.
Светлината отчасти се беше върнала — достатъчно, за да вижда. Лежеше заровена в тинята на дъното на рова.
Една есетра се понесе през водата, приближи и остана на място; едното й око — като ковано сребро — бе втренчено в нея. Огромната риба, по-дълга от Мирима, леко разтвори костеливите си устни с провиснали като мустаци пипалца и започна ритмично да я отваря и затваря, като свиваше и издуваше хрилете си.
Мирима се удиви, като разбра, че още е жива. Умът й се бе прояснил и дробовете я заболяха за въздух. Други две грамадни есетри запляскаха бързо с опашки към нея и се завихриха в танц.
Тя си спомни за руните, които изписваха.
Закрила, изцеление. Отново и отново, дни наред. Закрила, изцеление. Водните чародеи бяха могъщи.
С осъзнаването, че ще оживее, Мирима изведнъж изпита тревога за другите. Вдигна очи нагоре. Повърхността беше на трийсет стъпки над нея. Мракът все още покриваше половината небе.
Тя заби пръстите на краката си в тинята, усети мидите под стъпалата си, изтласка се нагоре и заплува към повърхността.
Започна да кашля, да изхвърля водата от дробовете си.
Докато лежеше безтегловна във водата, й беше леко. Сега установи, че с дрехите се плува много трудно. Запляска с ръце и крака в ледената вода, към брега, за да се изкатери през тръстиката.