От водата дрехите й тежаха като ризница. Видя лъка и колчана си — плуваха наблизо. Половината стрели се бяха изсипали.
Грабна ги, изплува до тръстиките, изкатери се на брега и се отпусна уморено на тревата. А и градушката се сипеше по главата и раменете й.
Мирима вдигна очи. Наоколо се беше възцарил мрак, но центърът му се очертаваше нагоре по хълма, точно над кралската цитадела.
Конят й излезе с плясъци от тинестия ров. Тя се смая като го видя жив, защото беше сигурна, че мълнията го е пронизала. Но пък познаваше един човек в Банисфер, когото няколко пъти го беше удряла мълния и единствените следи от това бяха няколкото му белега от изгоряло и изкривеното му лице. Конят или беше извадил късмет, или заклинанията на водните чародеи го бяха изцерили.
Сред полето лежаха мъртви сър Донър и неговият кон. Не й се налагаше да провери, за да го разбере. Сър Донър беше посечен на късове, а конят му лежеше така усукан и натрошен, че изобщо не приличаше на кон.
Мирима се надигна с усилие, изпъна лъка и извади една стрела.
Конят й изцвили боязливо и затича надалече от замъка, назад през долината към хълмовете, където се беше скрил Джюрийм. А Мирима се обърна и затича през моста, нагоре по хълма и в замък Силвареста.
Куцото момче зяпаше балите с треви по рафтовете и въжените кошници със сухи билки, висящи от гредите. Йоме си спомни, че Бинесман бе излязъл тази сутрин да потърси билки, и се огледа трескаво за нещо, което чародеят би използвал в битката си с чудовището. Надяваше се да е оставил тоягата си, но я Нямаше никъде.
Видя една поставена на малко столче торба и изтича до нея. Беше торбата, с която Бинесман домъкна тази сутрин тревите си. Обърна я и от нея се изсипаха листа от златист лавър, корени и треви, цветчета — всичките дреболии на чудноватия му занаят.
Тя ги събра и ги притисна до себе си, дано я опазят. Присви се и се вслуша. Сърцето й тупаше в ушите. Момчето простена от ужас и зяпна да си поеме въздух. Вятърът около замъка бушуваше и тлеещият в огнището пламък заигра и пръсна искри.
„Горе в стаята ми има опали“ — помисли Йоме, спомнила си светлината, която бе грейнала от тях от ръката на Бинесман. Бяха с ниско качество в сравнение с онези, които му бе дала, но в този момент Йоме имаше нужда от всичко, което можеше да я защити.
Чу над себе си стъпки. Тежки стъпки, тътнещи по дървения под. Сърцето й заби като чук.
„Бинесман ли е?“ — зачуди се тя. Възможно ли беше Бинесман да е в цитаделата? Или бе Сияйният на мрака?
Който и да беше, намираше се на първия етаж, точно над нея.
Не бе възможно да е Сияйния. Такова същество щеше да отлети горе на покрива. Щеше да кацне там като граак и да седне, свило криле. Едва ли щеше да кацне пред външната врата и да влезе като най-обикновена чистачка.
„Идва“, отекна в ума й предупреждението на Габорн.
Звярът закрачи по пода. Тя чу как ноктите му задраскаха по дъските, щом стигна до вратата. Чу го как задуши, за да улови миризма.
После се чу трясък на дърво и вратата на стълбището с трясък излетя навътре.
Железните панти и ключалки задрънчаха по камъните. Затропаха дъски.
Сияйният на мрака се приближи, изрита настрана останките от вратата и задуши.
Вятърът отвън пищеше.
После вятърът изведнъж замря и всичко притихна. Но Йоме все още усещаше бурята; въздухът бе натежал до задушаване.
От другата страна на вратата един плътен и дълбок, нечовешки глас прошепна:
— Надушвам те, жено.
Йоме стисна зъби, за да не изпищи. Очите й отчаяно затърсиха някакво оръжие. Но Бинесман нямаше оръжия в стаята си — нито меч, нито боздуган, нито лък или копие. Не беше воин.
Имаше само своето вълшебство.
Тя чу душене зад вратата.
— Разбираш ли ме? — изгъгна съществото.
— И аз те надушвам — отвърна тя. Чудовището миришеше тежко на гнила плът, на косми и вятър, и на мълния.
Тя се огледа. Земните чародеи използваха вълшебна пръст за много заклинания. Спомни си как Бинесман се беше свил на кълбо в ъгъла и се беше загърнал с пръст, като с одеяло.
Грабна шепа от сухата пръст и я хвърли във въздуха.
— Ела при мен — каза Сияйният на мрака.
— Не можеш да влезеш тук! — извика Йоме. „Дано да е вярно.“ Усетила беше земната сила в тази стая. Изведнъж си спомни думите на Бинесман: Сияйният на мрака е същество на Въздуха и Тъмнината. В тази стая чародеят беше нарисувал руни на защита и на земна сила.