А земята беше отрова за въздуха. Чудовището от мрака отвън беше използвало вятър, за да надигне коня й, както котка използва лапата си. Но сега ветровете бяха затихнали. Тук долу звярът беше заклещен, обезсилен. Тя повтори, този път по-уверено:
— Не можеш да влезеш.
Сияйният на мрака изръмжа като зъл звяр.
— Мога да вляза. И ще вляза, ако потрябва.
Йоме хвърли нова шепа пръст към вратата, с надеждата, че това ще го отблъсне.
— Ела при мен — прошепна Сияйният. — Излез при мен и ще те оставя да живееш.
— Не — каза Йоме.
— Дай ми кралския син — изгъгна Сияйният на мрака. — Надушвам син.
Сърцето на Йоме заподскача. Тя отстъпи назад и опря гръб в ъгъла. Куцото момче изхленчи.
— Кралят няма син — отвърна с треперлив глас Йоме. — Тук има само едно младо момче.
— Надушвам син — каза Сияйният на мрака. — В утробата ти.
Мирима тичаше задъхана по улиците към кралската цитадела. Не можеше да я види. Сияйният на мрака я бе загърнал в черен саван.
Градушката плющеше по каменните плочи, едрите ледени парчета отскачаха от оловните покриви на търговския квартал.
Над цитаделата сякаш надвисна огнено торнадо, пламъкът се завихри и потъна в тъмната мъгла. Мирима знаеше, че Йоме е вътре. Беше я видяла да препуска натам.
Небето над главата й си оставаше черно, защото чудовището от мрака извличаше небесната светлина. Но навсякъде наоколо, на границите на видимостта, на хоризонта грееха лъчи от светлина, сякаш в далечината горяха сребърни огньове. На тази смътно отразена светлина тя можеше да вижда къде стъпва.
И докато тичаше с разтуптяно сърце, Мирима обмисляше как може да прониже със стрелата си този звяр, този Сияен на мрака.
Беше се упражнявала с лъка само два часа през последните два дни. Всичките стрели беше пускала от осемдесет разкрача. Не можеше да разчита на себе си и да опита по-далечен изстрел.
„Сили небесни — помисли тя, — та аз не мога да разчитам на себе си за никакъв изстрел!“
Щеше да е най-добре да го доближи, да се промъкне до него на удобно за стрелба разстояние. Сърцето й блъскаше в гърдите, дъхът й излизаше на парцали.
„Ако пропусна, съм мъртва — осъзна Мирима. — Само един изстрел, ако изобщо успея да го приближа.“
Сияйният на мрака мяташе мълнии. Втори изстрел нямаше да има.
Стигна до Черния ъгъл. Отпред се издигаше портикулът, водещ към кралската порта — още по-тъмен монолит на фона на почти съвършената чернота.
Скрит под портикула стоеше чародеят Бинесман.
Държеше тоягата си над главата, въртеше я в широки кръгове и пееше тихо, злокобно, с думи, които тя не можеше да чуе. От тоягата му излизаше смътна зеленикава светлина, като от разпален въглен, и Мирима успя да го види съвсем ясно, огрян от тази светлина. Твърдият му поглед се бе приковал в кълбото тъмнина, обкръжаващо кралската цитадела.
Беше станало нещо странно. Ветровете не пищяха из цитаделата, не трещяха мълнии.
Сияйният на мрака като че ли беше затихнал.
„Той е вътре с Йоме“ — разбра Мирима. Тази мисъл я замая и тя залитна.
Затича тихо напред, за да не би чудовището да чуе стъпките й. Изведнъж от недрата на кралската цитадела се разнесе нечовешки вик, разцепи нощта и отекна от каменните стени на замъка. Бинесман развъртя тоягата по-бързо и запя в триумф:
— Орел на долни светове, проклинам те сега. Със Земна сила запечатвам участта ти. Леговището каменно да стане твоя гроб.
Сияйният на мрака докосна вратата, зад която се криеше Йоме, тя изскърца на ръждивите си панти и се отвори.
Коридорът зад звяра беше по-тъмен от всякаква нощ. Въглените в огнището изгаснаха.
— Милейди! — проплака куцото момче.
Сияйният на мрака изръмжа. Мълния изсъска във въздуха покрай главата на Йоме и се взриви в древните дървени стени.
Йоме вдигна пред себе си торбичката с листа и корени с надеждата, че тя ще я опази.
Сияйният на мрака изрева от болка.
Цитаделата изведнъж потръпна като при земетръс. Стените се разтърсиха. Звук на цепещо се дърво и на скърцащи камъни изпълни въздуха. От рафтовете западаха кошници. Тежките дъбови греди запращяха.