В пълния мрак шестте етажа от камък се сринаха.
Докато бойците му се прегрупираха, Габорн лежеше заспал от изнемога. Макар мнозина да се опитваха, никой не можа да го събуди. След като се вслуша за миг в пулса му, сър Ленгли каза само:
— Качете го на коня му и го оставете да спи, щом така е решил. Ще пребия с камшик всеки, който се опита да наруши съня му.
В сънищата си Габорн летеше над някаква висока сграда.
Можеше да е Синята кула, недалече от Дворовете на прилива, помисли той, въпреки че никога не беше влизал в Синята кула.
Но не, тази сграда бе мрачна и зловеща. Нямаше гоблени, които да красят стените, нямаше светилници. Каменните зидове бяха стари, боята се беше оронила.
Сградата беше хладна като тъмница. Повечето камъни се бяха охлабили и заплашваха да рухнат от гнездата си. Но не беше и съвсем тъмница; приличаше по-скоро на древни руини, лабиринт от порутени стени без покрив.
И в тази мрачна и влажна древна сграда Мирима и Йоме бягаха от Радж Атън с черни превръзки на очите. Габорн беше затворен в метална клетка, която висеше от грамадно дърво. Взираше се в мъглата през зейналите дупки на покрива.
Чуваше стъпките на Вълчия господар по камъните, чуваше нещо като дращене на нокти по пода. Понякога успяваше да зърне гърбавия тъмен силует на Радж Атън. Но Йоме и Мирима сякаш все още не съзнаваха грозящата ги опасност. Трябваше да ги предупреди.
„Скрий се! Скрий се!“, замоли ги Габорн. Но всеки път, когато се опитваха да се скрият в някой ъгъл, тъмното създание от съня му тръгваше неумолимо към тях.
„Скрий се!“, отправи той предупредителния си зов.
Бинесман свърши заклинанието си и развъртя тоягата. Зелен лъч на мълния, като докосване на лято, лумнало през горския листак, се изстреля от върха й и се понесе към цитаделата.
Светлината прониза мрака и се изгуби.
В цитаделата запращя камък и рухнаха многотонни канари.
Огненото торнадо над кралската цитадела се завихри и се пръсна.
Ярка слънчева светлина изведнъж изпълни небето. Във въздуха се вдигна вихрушка, а Мирима се втурна през портикула и застана до чародея.
Бинесман гледаше с триумф.
Мирима се взираше с ужас.
Кралската цитадела беше рухнала. Грамада от камъни, високи по петнадесет стъпки, се бе сринала на земята и над нея се вдигаше прах. Парчета от мебели и гоблени се мяркаха тук-там из руините, а гротескните фигури на водоливниците от покрива бяха накацали върху купчината камъни, ухилени като на подигравка.
Мирима гледаше потресена.
Бинесман се обърна към нея и каза уморено:
— Плених звяра. Запечатах го в Земята. — Подпря се на тоягата и добави: — Да се надяваме само, че ще успея да го задържа!
Мирима се огледа. Само преди минути беше видяла Йоме да препуска към цитаделата. Но кобилата й беше изчезнала.
Изведнъж тя я забеляза, забучена на зъбците на цитаделата на Посветителите, на осемдесет стъпки във въздуха. Посочи я и извика:
— Но Йоме беше в цитаделата! Запечатал си ги и двамата!
— Не! — проплака Бинесман.
И изведнъж хълмът от камъни и отломки от доскорошната цитадела се надигна като приливна вълна. Камъните се разместиха.
Огнен вихър се изви над зейналата дупка и мрак отново насити небето, по-пълен и по-черен от всякога.
Бинесман извика от ужас. Мирима не можа да измисли нищо друго освен да изпълни съвета на Земния крал — изтича под портикула и опря гръб на стената. Цялата трепереше.
Ветровете бушуваха и пищяха през портикула, биеха в замъка. Каменната стена зад гърба на Мирима се разтърси от ледения напор, но Бинесман стоеше сред тази буря, рисуваше руни по земята с тоягата си и крещеше слова, които бурята откъсваше от устните му и отнасяше надалеч.
Но Мирима видя нещо удивително: вятърът, беснеещ наоколо, не можеше да го засегне. Само леко повдигаше пешовете на халата му.
Мълния изтрещя от тъмнината и удари в краката му, но заклинанията на Бинесман за закрила бяха достатъчно силни, за да не го разкъса огнената й стрела. Зелената светлина струеше от тоягата му и Бинесман продължаваше да се взира в мрака, изпълнен с решимост.
Той бръкна в джоба си и извади опала. Камъкът изведнъж лумна в ръката му.
Отначало Мирима помисли, че той излъчва светлина, като в тъмния склад в хана „Глиганите“. Но след миг разбра, че става нещо друго. Сега камъкът привличаше светлина. Огненото торнадо, което Сияйният на мрака изсмукваше от небето, изведнъж се огъна и светлината му се стече в камъка и започна да го изпълва, както вода изпълва гъба.