Мракът изсветля и бушуващата из замъка буря изведнъж отслабна, превърна се в обикновен силен вятър. Сенките се надигнаха и небето отгоре като че ли доби мрачината на обикновена вечер.
От дълбоките сенки, обкръжили руините на кралската цитадела, се разнесе смях — дълбок, нечовешки глас.
— Искаш да откраднеш силата ми, жалко чародейче? Камъкът ти е твърде малък, за да я задържи цялата!
Мирима потръпна. После стисна здраво лъка и го изпъна.
Перата я одраскаха там, където от двата дни упражнения кожата й се беше ожулила.
Пое си дълбоко дъх и затича през портикула.
Отпред, сред тъмните сенки, стоеше Сияйният на мрака. Беше почти десет стъпки висок и приличаше на снажен мъж с тъмна коса. На гърба му се издигаха огромни криле. Студени бели пламъци облизваха голата му кожа. Той я изгледа с презрение.
Мирима не се и опита да се прицели. Чудовищният звяр стоеше на шейсет разкрача от нея и тя можеше само да се надява, че ще го удари в корема, ако изобщо го улучи.
Пусна стрелата. Вятърът около нея изведнъж зави, щом Сияйният на мрака размаха крилете си.
От разперената му длан излетя лъч на мълния и тресна в каменната арка над главата й. По врата й се посипаха каменни отломки.
Стрелата полетя високо над целта и като че ли щеше да профучи над главата на чудовището…
Но крилете на звяра от долния свят го бяха надигнали на стъпка във въздуха и стрелата го удари и разкъса рамото му.
Главата на Сияйния се отплесна назад и той се преви, рухна върху каменните плочи на двора и се загърчи ранен, мъчейки се да се покрие с крилете си, да се заслони. Запищя от болка и ужас.
Мирима измъкна нова стрела и затича към него; жажда за кръв запулсира в жилите й. Светлината продължаваше да се влива от небесата в опала на Бинесман.
Викът на Габорн прокънтя в ума й със страхотна сила: „Удряй, удряй сега!“
Мирима се втурна към Сияйния на мрака. Съществото засъска срещу нея като змия. Повдигна едното си сгънато крило и я погледна и с ужас, и с презрение.
Тя дръпна стрелата, пусна и го удари в окото.
Ярка слънчева светлина се изсипа от небесата. Мирима стоеше над Сияйния на мрака, задъхана.
Изведнъж усети, че крещи на създанието, че е крещяла през цялото време:
— Проклета да си, мръсна твар! Проклета да си, ще те убия!
Втурна се и започна да рита все още гърчещото се тяло. Чудовището протегна към нея косматия си ноктест пръст. Тя отскочи назад и усети, че отново крещи, крещи от ужас, от облекчение и болка.
— Върни се! — изрева Бинесман и затича към нея.
В този момент Сияйният на мрака разпери криле и вдигна чудовищните си нокти във въздуха. От устата му се изтръгна звук — сухо, съскащо хъркане, по нищо не приличащо на смъртния стон на животно.
Черен вятър изригна от гърлото му и се чу нечовешки вик. Силата на могъщия вятър притисна звяра към земята, а Мирима залитна назад — не можеше да откъсне краката си и да побегне.
Беше убила тялото на Сияйния на мрака, но не и затворената в него стихия.
Грамадният юмрук на вятъра я блъсна, отхвърли я няколко крачки назад и изкара въздуха от дробовете й. Ребрата й изпукаха, сякаш я бяха ударили с ковашки чук. Вятърът я подхвана, затъркаля я по плочите на двора. Запищя около нея с хиляди гласове, като ридание на духове.
Зави из двора, превърна се в торнадо и понесе тялото на Сияйния на мрака нагоре и все по-нагоре. Основата на торнадото изтръгна плочи от двора и ги завъртя сред грохота на земетръс. Мълния изтрещя в короната на торнадото и се издигна към небесата. Тъмната маса на вихъра се завъртя още веднъж и се отплесна на север. Стените на цитаделата на Посветителите се разтресоха с грохот, във въздуха полетяха каменни грамади.
Три мълнии изтрещяха около Мирима една след друга. Торнадото зави към нея. Тя усети как въздушните му пръсти я задърпаха към сърцето на вихъра. Бинесман крещеше, а Мирима дращеше с нокти, за да се хване за някоя от плочите.
Вятърът я надигна над земята и за миг я задържа, сякаш размисляше какво да направи с нея.
И тогава Мирима видя Бинесман. Старият чародей вървеше през беса на вятъра, който рошеше косата му и вееше с все сила халата му. Той вдигна тоягата си към нея и Мирима я сграбчи отчаяно, стисна чворестото, излъскано дърво. Един огромен камък се срина от цитаделата на Посветителите, двутонен блок, който се понесе право към тях, запокитен с безпогрешна точност.