Бинесман вдигна ръка и камъкът се отклони, пропускайки ги на косъм.
— Искам те за Земята. Живей сега! Живей за Земята! — надвика Бинесман воя на вятъра.
Вятърът дърпаше Мирима с мощните си пръсти, мъчеше се да я изтръгне, а тя се беше впила с две ръце в тоягата, напрегнала сетни сили.
Бинесман измъкна от джоба си шепа листа и ги хвърли във въздуха. Вятърът ги подхвана и ги завъртя във вихрушката.
— Махни се, пъклено изчадие! — изрева Бинесман. — Тя е моя!
Вятърът изведнъж утихна и от мощното торнадо се разнесе грохот. То изтръгна камъните от рухналата цитадела на Посветителите, отпрати ги с тътен във въздуха и ги пусна да се сринат в чудовищен дъжд от каменни отломки около Бинесман и Мирима.
Мълнии процепиха небесата и светлината им я заслепи.
После стихията си отиде, отвя се с писък на север към кралските гробници, изтръгвайки от корен череши на по сто години. Прескочи стръмнините на север и се понесе устремно над полята; кръжеше безцелно, събаряше селски къщи, премазваше коли и раздираше купи сено, като оставяше черния си белег по земята.
Дълго след това въздухът бе изпълнен със сено и прахоляк. Но онова, което бе останало от Сияйния на мрака, си бе отишло.
Мирима седеше на земята и трепереше, смъртно уплашена. Ребрата я боляха. Краката и ръцете й бяха охлузени от търкалянето по грапавите каменни плочи.
Беше смаяна, че все още е жива.
Бинесман я притискаше до гърдите си и се мъчеше да я утеши.
Тя затрепери неудържимо — ужасът и жаждата за кръв си бяха отишли. Сърцето й биеше в ушите толкова силно, че едва можеше да чува, не можеше да схване думите на Бинесман.
— Е това, милейди, просто е невъзможно! — говореше той изумено. — Никой простосмъртен не може да убие Сияен! И при това да остане жив… да оцелее.
— Какво? Какво искаш да кажеш?
Но той продължи с безкрайна почуда:
— Мокра сте. Цялата сте мокра!
От очите й бликнаха сълзи. Тя се взря над рамото му към грамадата камъни, останали от кралската цитадела. Там имаше огромен процеп, пукнатина, през която се беше измъкнал Сияйният на мрака.
„Йоме е долу — помисли Мирима. — Трябва да я намеря и да я погреба.“
Но още докато си го мислеше, зърна движение на ръба на ямата.
Йоме, цялата покрита с прах, показа глава над руините и се огледа любопитно. След малко до нея щръкна главата на куцото момче.
— Скрихме се в стаята ти — заразказва Йоме историята си на Бинесман. — Там земната сила беше най-голяма и Сияйният на мрака не посмя да се приближи. Когато цитаделата рухна, двамата с момчето се оказахме заклещени в един ъгъл, под едни греди.
— Имахме късмет — извика куцото момче. Приличаше на кралски шут в дрехата си от златотъкан брокат. — Кралицата извади късмет!
— Не, не беше късмет — поклати глава Йоме. — Усетих как Габорн ме предупреди, каза ми да се скрия. Свряхме се в онзи ъгъл, защото ми се стори безопасен, а когато покривът рухна, гредите се оказаха достатъчно здрави, за да ни заслонят.
— Можете да благодарите на краля за живота си, като го видите следващия път — каза Бинесман.
Йоме хвърли поглед към долината. Торнадото се носеше на изток. Та потръпна и продължи:
— След това, когато Сияйният на мрака се измъкна, просто изпълзяхме през отломките и се измъкнахме и ние. Но вятърът виеше толкова ужасно! Не посмях да се изкатеря, докато не чух да си приказвате с Мирима и не разбрах, че е безопасно.
Мирима погледна камарата, където Сияйният на мрака бе запечатан под земята. Изглеждаше невъзможно да оцелее под нея.
Бинесман я пусна. Тя все още трепереше, но вече не толкова силно.
— Все още не разбирам — поклати удивено глава чародеят. — Никоя обикновена стрела не би могла да прониже този звяр.
Взе от земята една от стрелите на Мирима и я заразглежда внимателно. Огледа тясното желязно острие и острия като шило връх. Опипа белите гъши пера.
После изгледа Мирима изпод вежди. Гласът му бе изпълнен с подозрение.
— Мокра е.
— Паднах в рова — обясни Мирима.
Бинесман се усмихна, сякаш схванал нещо много важно.