Оубран
Боренсон беше притворил очи, обзет от умора и скръб. Не беше сигурен дали е дрямал миг, или час. Конете неуморно трополяха по пътя; струваше му се, че са минали едва няколко мига.
— Стигнахме. — Пащук го сръга в ребрата и му посочи долината пред тях. — Това е дворецът на конкубинките.
Боренсон вдигна натежалата си глава. Не се чувстваше ободрен след дрямката; имаше чувството, че изобщо не е спал. А така нареченият „дворец“ изобщо не отговаряше на очакванията му. Беше си представял огромно каменно здание като палатите със златните куполи на север, с извисяващите се над портиците арки и просторните открити дворове.
Но там, от другата страна на долината, плътно към скалната стръмнина се бяха прилепили груби каменни постройки с пепеляв цвят.
Отдалече приличаха на изоставени руини. Долината около тях беше осеяна с камънаци, трънливи храсти и мръснокафява трева. Не можеше да надуши вода наблизо. Не се мяркаха стада — нито камили, нито коне или кози. Не се мяркаха огньове. Нито стражи се мяркаха, нито крепостни стени.
— Сигурен ли си? — попита Боренсон.
Непобедимият само кимна.
— Ама разбира се — сети се Боренсон. — Няма да скрие най-голямото си съкровище на открито, я. — Дворецът беше прикрит, като безименна развалина сред околната пустош. Оубран. Боренсон беше мислил, че думата означава „Град на древния крал“. Но сега му хрумна друг възможен превод: „Руините на краля“.
Пащук го поведе по пътеката.
Дори когато конят му бавно премина през портите на древния град, Боренсон не забеляза никакви стражи. Самата стражева постройка при портата представляваше незащитена камара камъни, срутили се преди стотици години. Отдалече можеха да минат за останки от някогашен дворец, отблизо изглеждаха идеално свърталище за скорпиони и усойници.
Навсякъде, където минеше, по камъните се изтягаха големи гущери. Разбягваха се, щом ги приближеше. Птиците бяха в изобилие — пустинни лястовици по храсталаците, мухоловки с жълти гребени, прелитащи ниско над пътя.
Имаше вода тук. Иначе животните нямаше да са толкова много. Но не виждаше никакъв признак за наличие на вода — нито кладенци, нито дървета, израсли около някое езеро.
Минаха по улиците на града и стигнаха до някаква древна развалина — внушителна сграда на някогашно имение, — и Непобедимият го поведе през самата постройка, без да слизат от конете, все едно че влизаха в кралска тронна зала, без да си направят труда да слязат от седлата.
Покривът беше рухнал. Личеше, че стените някога са били ярко украсени със стенописи на древни владетели в дълги бели копринени дрехи, и любопитно, всички като че ли бяха с къдрави коси. Но сега слънцето беше избелило стенописите до такава степен, че на места се виждаха само петна със землист цвят.
Най-сетне Боренсон забеляза признак на живот. Някой наскоро беше пробил отсрещната стена на тронната зала.
От тази страна отворът изглеждаше тъмен, но се виждаше, че се уширява, защото пътят през него се осветяваше от слънчевите лъчи.
Чак сега се показаха и стражите.
Двама Непобедими излязоха от сенките и заговориха на висок глас на Пащук на индопалски, който Боренсон не разбираше. Пащук им показа силарите и им описа посланието, което носеше Боренсон. На завален роуфхейвънски стражите му поднесоха обичайните заплахи, за които Боренсон бе започнал да разбира, че съставят по-голямата част от речника на всеки разговор със стража в тази страна.
Но самият той беше толкова уморен след загубата на даровете си, че честно казано, му беше все едно дали ще го убият точно сега, или след малко.
Единият Непобедим изтича през цепнатината да отнесе съобщението, че Боренсон моли за аудиенция. Когато се върна, Боренсон слезе от коня и стражите го подкараха напред.
Първото, което забеляза, щом навлезе в тясното дефиле, беше миризмата на влажна пръст и на тучна растителност. Отпред трябваше да има оазис.
Той закрачи през дефилето, вдигнал поглед към златистите лъчи на слънцето, шарещи по жълтеникавия пясъчник. Стените на стръмнината бяха високи над сто стъпки и цялата светлина, която стигаше до дъното на дефилето сега, в късния следобеден час, се отразяваше от тях.
Бяха гладки и кремави на цвят. Боренсон прецени, че това място трябва да е стояло скрито от хиляди години и е било открито едва наскоро.