Нелепо. Ужасно нелепо. Тази вода, толкова ценна тук в пустинята, да е стояла скрита толкова време. Зачуди се над тази странна история. Кой ли владетел беше скрил този оазис, преграждайки със стена входа към своя трон? И как изобщо наличието на водата е било забравено?
Клисурата се виеше като змия през хълмовете и накрая стигаше до малка триъгълна долина. На изток и на запад се издигаха високи скални стръмнини, събиращи се под ъгъл на три мили на юг. От север долината се преграждаше от изкуствен каменен рид, през който не можеше да премине дори диво животно.
И тук, в скритата долина, край едно малко езеро, около което в изобилие растяха палмови дървета, беше палатът, който търсеше Боренсон.
Кремавите му външни стени се издигаха на четиридесет стъпки, а ръбестите стражеви кули, на неравни интервали, бяха два пъти по-високи. Над целия дворец се простираше огромен централен купол, открит по краищата така, че можеше да служи като веранда под звездите. Целият купол беше позлатен, а стените на кулите бяха покрити с бронзови плочки. Като се прибави и синьото на езерото, сладостно зеленото на тревата, тучните палми и яркоцветните храсти на пълзящите по стените рози и жасмин, в някои отношения дворецът беше може би най-възхитителният от всички, които Боренсон бе виждал. Прост, но елегантен.
Боренсон приближи двореца с белезници, помъкнал вързопа със силарите. Хиляда силара тежаха около четиридесет килограма и без своите дарове на мускул той се запъхтя много преди да стигне до двореца.
Пащук го спря пред портите — огромен портал от черно ковано желязо и позлатено дърво.
През портата не можеше да се види нищо, затова Боренсон загледа с почуда рояците пърхащи наоколо колибри, които пиеха меден сок от тръбестите цветчета, от които по стените на палата капеше шафран и розово.
Един страж над портата извика на Боренсон високо и тънко на тулистански.
Пащук преведе.
— Евнухът казва, че Сафира ще те приеме тук, на двора. Той ще отвори портата, за да можеш да говориш. Не бива да я поглеждаш. Ако решиш да я погледнеш, ще те убият. — И добави по-тихо: — Само че ако Сафира реши да се намеси в твоя полза, присъдата може да бъде отменена и вместо това тя може да реши да те кастрират, така че да останеш в двореца като неин слуга.
Боренсон се изкиска. Никога не беше виждал жена с повече от десет дара на обаяние, дори не беше и помислял за такава възможност, но разбираше опасността. Един мъж, получил обаяние, можеше да е ужасно красив, но Боренсон никога не беше изпитвал сексуално влечение към мъже — остана хладен дори пред смайващата красота на Радж Атън, — макар да познаваше други, които не можеха да се похвалят със същото. Така че никога не му се беше налагало да се бори с чувствата си, когато погледне някой лорд.
Понякога, щом погледнеше кралица или висша дама с няколко дара на обаяние, му се налагаше да се пребори с определени неблагоприлични изкушения. Женското обаяние му въздействаше много по-силно от мъжкото. Но макар да обожаваше жените, винаги беше чувствал, че висшите дами с по няколко дара на обаяние стоят над него — те бяха толкова красиви, че чак не приличаха на хора. Сафира с нейните стотици дарове явно бе изключително изкушение.
— Удоволствието ще го пропусна — каза Боренсон. — Все пак съм привързан към яйчицата си.
— И аз не бих искал да ми ги резнат — каза Пащук.
Боренсон се ухили, а Пащук махна на стражите. Те завъртяха макарата и почнаха да вдигат портата.
— Стисни си здраво очите — предупреди го Пащук и коленичи. — Примижи, та стражите да се уверят, че не гледаш. Тъй като си северняк, може да потърсят повод да те убият. Всъщност могат да ти предложат превръзка, но може да решат и да си оставят вратичка да ти резнат главата.
Боренсон стисна здраво очи. В различните страни дворцовите обичаи бяха различни. Трудно беше да се определи положението на Сафира. Като жена от кралския харем, статутът й не беше съвсем равен на кралица. До нея нямаше да има Дни. Но от друга страна, тя беше фаворитката на Радж Атън, диамант, който той бе скрил от целия свят.
Реши да се държи с нея като с кралица. Смъкна се уморено на ръце и колене върху горещите, облени от слънчевите лъчи камъни така, че носът му се изравни с лазещите по тях мравки.
Беше трудно изпитание, особено с белезниците.
За негово изумление, когато Сафира проговори, ясният й глас стигна до ушите му на роуфхейвънски, с много лека следа от акцент.