— Добре дошли, сър Боренсон — каза тя. — Никога не сме имали посетител от Роуфхейвън. Удоволствието е изключително. Радвам се да видя, че приказките, че по света има хора с бяла кожа и огън за коса, са верни.
Той се вслуша напрегнато в гласа й. Беше мек и чувствен, мелодичен и удивително дълбок. Помисли си, че Сафира трябва да е елегантна жена, с десетки дарове на глас. Нещо повече, след като говореше роуфхейвънски толкова съвършено, без дори да е виждала човек от неговите владения, към даровете й сигурно бяха прибавени и дарове на ума.
Сафира се приближи и той чу шумолене на коприни. За няколко мига сянката й падна върху него, преграждайки слънчевите лъчи, и той подуши екзотичен парфюм. Не каза нищо, тъй като все още не му беше дала позволение да говори.
— Какво е това? — попита тя. — Имате кафяви петънца по страните! Да не би да са татуировка?
Боренсон едва не се разсмя. Явно не беше научила езика добре. След като вече му бе задала въпрос, имаше право да проговори.
— Петънцата са естествени, ваше величество. Наричат се „лунички“.
— Лунички ли? Та това са просто точици. Защо да са лунички?
— В Роуфхейвън ги наричат така, ваше величество. Не знам защо.
Боренсон чу шляпането на малки крачета — идваха деца.
— Сър Боренсон — каза Сафира, — моите деца са любопитни. Никога не са виждали човек от Роуфхейвън и естествено се страхуват. Най-големият ми жив син моли за разрешение да ви докосне. Възразявате ли?
Едва предния ден Боренсон беше домъкнал главата на халата пред портите на замък Силвареста. Деца и дори много стари хора се бяха събрали да я разгледат. Жени бяха пипали жилавата като гума сива плът и бяха пищели, къде на смях, къде от ужас. Сега, разбра той, децата щяха да правят същото с него.
„Толкова много убийци ли сме пращали в това кралство — зачуди се той, — че толкова ги плаша?“
Но отговорът, разбира се, беше „да“. Тези деца бяха родени тук, скрити през целия си живот. И не един свободен рицар, ако научеше за този „най-голям жив син“, щеше да реши, че момчето е подходяща мишена. Всъщност, зачуди се Боренсон, какво ли се беше случило с най-големия нежив син?
— Нямам нищо против децата ви да ме пипнат — отвърна той. — Макар да съм свободен рицар, няма да ги нараня.
Сафира заговори бързо и тихо на момчето и детето простена от ужас като разбра, че Боренсон е свободен рицар. С колебливи стъпки се приближи и плахо го докосна по плешивото петно на темето, след което побягна. Боренсон чу стъпките на по-малко дете, което дотича и също го пипна. Накрая дойде някакъв съвсем дребосък, едва ли на повече от една-две години, сграбчи го за косата и го потупа като коте.
Три деца, разбра Боренсон. Джюрийм беше казал, че Сафира била фаворитката на Радж Атън от пет години. Не си беше позволил да мисли дали му е родила дете, камо ли три.
По заповед на майка си най-малкото дете се отдръпна.
— Носите послание за мен, и подарък? — попита Сафира.
— Да, ваше величество — отвърна Боренсон. Даваше си сметка, че се държат с него с известна враждебност. Обичаят диктуваше тя да му предложи храна и пиене преди да го попита за целта на гостуването, въпреки че това бе неофициален жест. Но Сафира не му предложи храна. — Дойдох от Хиърдън с подарък и послание от Габорн Вал Ордън, Земния крал.
Последва дълга пауза. Сафира си пое дълбоко дъх. Боренсон разбра, че тя не е и чула тук, в това отдалечено кътче на земята, че в Хиърдън се е въздигнал Земен крал.
— Но Хиърдън се управлява от крал Силвареста, нали? — попита Сафира.
— Ние сме във война — отвърна Боренсон. — Вашият съпруг нападна.
— Но той не трябваше да убива крал Силвареста! — каза Сафира. — Аз му забраних. Той ми обеща да го пощади. Силвареста е приятел на баща ми!
Въздухът излезе трудно от дробовете на Боренсон и той се закашля от изненада. Вярно беше, че Радж Атън бе проявил необичайна милост, като беше взел неговия дар на ума вместо живота му. Но и в най-необузданото си въображение Боренсон не си беше представял, че влиянието на една жена е могло да причини тази снизходителност.
Сега той започна да се чуди. Беше мислил, че начинанието му е глупаво — да тръгне да говори със Сафира по настояване на Габорн. Не беше ли се изразил много вярно Пащук, когато предположи, че Габорн е едно слабо същество, след като слуша женски съвети?