Разкрит заговор
Ерин Конал стигна до замъка Гроувърман на река Уайнд, но нямаше на какво да се радва. Вярно, Габорн се беше съвзел от припадъка си преди час и беше съобщил добрата вест: Сияйният на мрака бе мъртъв — или поне обезтелесен и много по-безопасен.
Но Ерин беше останала без коня си, а принц Селинор беше ранен. Кожата на врата му бе изгоряла и подута. С даровете си на жизненост, принцът щеше да оживее, но възстановяването му нямаше да е лесно. Докато Ерин го измъкваше изпод горящите дървета, болката от раните му го караше да скимти и да плаче като дете. Скоро след това беше изпаднал в безсъзнание и се наложи един от хората на херцог Гроувърман да го качи на седлото зад себе си.
Ерин влезе след един рицар от Джоник в двора пред цитаделата на херцога. Още с влизането си разбра, че не е първата, пристигнала тук — съвсем не.
Стотици рицари вече бяха пристигнали и празнуваха. Слугите на Гроувърман бяха изнесли в двора кошници с хляб, а слугинчетата наливаха ейл. Покрай източната стена горяха огньове и десетки ратайчета въртяха шишове с телешко. На една тераса свиреха менестрели, а един викач при градската порта приканваше всички с викове:
— Яжте на корем, господа! Яжте, не се притеснявайте!
Херцогът не пестеше нищо за армията на Земния крал. Но на Ерин не й беше до ядене.
Тя отиде да потърси Селинор. Хората на Гроувърман го бяха положили върху конски чул до една стена. Покрай стената растяха маргаритки и белите им цветчета се бяха разтворили широко за нощния въздух и за мушиците, хранещи се с нектара им. Един войник се беше навел над Селинор и се мъчеше да налее уиски в гърлото му.
— Пийте, сър — подканяше го рицарят. — Ще облекчи болката.
Но Селинор беше стиснал зъби и със сълзи на очите извръщаше глава. Рицарят се помъчи да извърне главата му и да го накара да отпие насила, явно убеден, че принцът не е с ума си.
— Аз ще се оправя с него — каза Ерин. — Маков сок ще е по-подходящ.
— Може би. — Рицарят сви рамене. — Макар че не разбирам защо ще предпочете горчивия мак пред сладкото уиски.
— Намерете лекар и го помолете за мак — каза Ерин, коленичи до Селинор и избърса челото му. Беше се изпотил и я гледаше с изпълнени с болка очи.
— Благодаря ти — едва едва прошепна той.
Земния крал му бе повелил да се откаже от пиенето. Сега Ерин се увери, че той е готов да го направи.
— Няма за какво — отвърна тя и сложи ръка на челото му. Той като че ли заспа.
На моменти проговаряше несвързано, сякаш потънал в кошмари. Веднъж извика насън и се опита да я избута.
Но след малко се събуди. Очите му се бяха изцъклили от болка, челото му плуваше в пот.
— Земния крал е изгубил даровете си. Чух, че някой го каза. Вярно ли е?
— Да — отвърна Ерин. — Сега е обикновен човек — ако един Земен крал може да се нарече „обикновен“.
— Значи човек може да го види без обаянието му. Ти видя ли го?
Беше го видяла тази вечер на път към замък Гроувърман, дълбоко заспал. Младежът не беше чаровник дори с дара си на обаяние. Изглеждаше съвсем обикновен.
— Видях го със собствените си очи — отвърна Ерин. Мислеше, че Селинор просто бълнува.
Тя го потупа по бузата, за да се свести, и забеляза, че носи на шията си сребърна верижка със сребърен овален медальон с капаче.
Веднага разбра какво е това — медальонът на вричането. Много благородници поръчваха на някой художник да изрисува миниатюрен портрет на детето им и след това портретът се слагаше в такъв медальон. След това медальонът се изпращаше в далечни земи, за да бъде показан на родителите на предполагаемата годеница или годеник, така че благородниците да могат да изберат подходяща партия за своя син или дъщеря, без дори да са виждали с очите си въпросната личност.
На такива медальони не можеше много да се вярва. Художниците обикновено не изобразяваха недостатъците на детето и наблягаха на красотата му дотолкова, че образът на медальона съвсем слабо приличаше на оригинала.
И все пак такива медальони често събуждаха романтични чувства. Ерин си спомни, че когато беше на дванадесет години, майка й й беше показала лика на един млад лорд от Интернук. Беше носила медальона му няколко месеца, изпълнена с мечти за прелестния русокос момък, докато не стана ясно, че момчето също е видяло нейния лик на медальона й за вричане и не се е впечатлило особено.