Селинор бе твърде голям, за да бленува по някакво дете на медальон. Беше поне на двадесет и пет и беше нормално отдавна да е женен. Но пък Ерин си даваше сметка, че никоя благоразумна млада дама не би го приела за съпруг.
— Какво, татко? — представи си тя как пита някое дванадесетгодишно момиче. — Искате да се омъжа за пияницата на Южен Кроудън?
— Не за момчето — щеше да отвърне бащата. — Само за кралството. И докато той се напива и бърза да се вкара в гроба, ще наплоди копелета на всяка кръчмарска слугиня в три кралства околовръст. И след като ги избиеш всички тия копелета, Кроудън ще бъде твой.
Не можеше да си представи, че едно нормално момиче ще приеме с радост такава партия.
Но ето че Селинор носеше медальон на вричане като някое поболяло се от любов момче.
Зачуди се кое ли дванайсетгодишно момиче е привлякло въображението му. Погледна крадешком Селинор, който лежеше и дишаше тежко, явно заспал.
Отвори крадешком малкото капаче на медальона и затаи дъх. Дванайсетгодишното момиче беше със сини очи и дълга тъмна коса. Веднага позна рисунката — защото това бе нейният портрет, правен преди десет години, когато тя самата си беше въобразявала, че такива портрети означават нещо.
Затвори капачето. Никой ухажор не беше идвал да моли за ръката на момиче от конните кланове на Флийдс. Самата тя не беше сигурна как щеше да постъпи, ако беше дошъл ухажор. В края на краищата тя беше воин, а не някаква си превзета дама, отгледана с единственото предназначение да ражда синове на мъжа си. А единствено в кралства като Интернук се случваше понякога пълководец да си търси жена, достатъчно силна, за да се сражава редом с него на бойното поле.
Но ето че Селинор носеше на шията си нейния медальон. Нима го беше носил цели десет години?
Майка й може и да беше изпратила медальона в Южен Кроудън, но никога не й беше споменавала за възможен брак със Селинор. Ерин достатъчно добре познаваше майка си, за да е сигурна, че дори крал Андърс да е предлагал такъв брак, тя е щяла да откаже.
Но ето че Селинор носеше медальона й. И го беше носил десет години.
Нима беше мечтал за такъв брак? Изглеждаше донякъде логично. Южен Кроудън имаше граница с Флийдс. Селинор и Ерин можеше да се оженят, да разширят кралствата си въпреки различията в културите.
Но от гледна точка на крал Андърс такава партия нямаше да е добра. Флийдс в края на краищата беше бедна страна, нямаше какво да му предложи. Дори родителите им да бяха разменили медальони, това би било само проява на учтивост. Никой от двамата владетели не би пожелал такъв брак.
Но Селинор беше носил медальона й десет години.
Селинор пияницата.
Тя го погледна. Беше се събудил. Гледаше я с присвити, пълни с болка очи.
Сърцето й заблъска в гърдите.
— Кажи ми — каза Селинор с изненадваща суровост, — младият крал Ордън наистина ли прилича на теб?
— Какво? — изуми се тя. — Щях да съм окаяна гледка, ако си приличахме.
— Прилича ли на теб? — попита отново Селинор. — Като брат на сестра, както казва баща ми? Тази тъмна коса не ти е дадена от някой червенокос мъж от Флийдс.
Ерин се изчерви. Беше си въобразила, че е влюбен в нея. Сега разбра истината: бащата на Габорн, крал Ордън, бе посещавал ежегодно Хиърдън за есенния лов с крал Силвареста. При тези свои пътувания беше минавал през Флийдс и се бе сприятелил с майка й.
След като майка й бе смятала Ордън за подходяща партия, изглеждаше напълно допустимо да е пожелала да зачене от него. Възможно беше да се е случило. Но не беше.
Все пак Ерин и Габорн имаха черна коса и сини очи, въпреки че тя бе наследила фигурата на майка си, а не широките рамене на крал Ордън.
Значи крал Андърс си въобразяваше, че нейният баща е крал Менделас Дрейкън Ордън, при което се получаваше, че Габорн е неин брат… нейният по-малък брат.
Ерин не смееше да назове името на истинския си баща.
В деня, когато Ерин получи първото си месечно кървене, майка й я отведе в кабинета си и й показа книга, съдържаща имената на нейните предци, разказа й за времето и делата на всеки от тях. Бяха все велики мъже и жени, древни герои, и майка й я закле да опази традицията, да има връзки само с най-добрите мъже.
Ерин знаеше името на баща си, но при тези обстоятелства реши, че ще е по-добре да не го разкрива.
— Това ли е единствената причина да носиш медальона ми? — попита тя. — Искал си да сравниш лицето ми с неговото?