Новината беше неприятна, но Ерин се успокои, като разбра, че Габорн се замисля и за такива неща. Самята тя не беше свикнала да мисли за икономиката на войната.
Без прилична конница Хиърдън щеше да е принуден да разчита на пехота и на стрелци за отбраната си. През последните два дни тя беше наблюдавала упражненията на бойците му. Полята южно от замък Силвареста се бяха изпълнили с хиляди момчета с лъкове, а на запад от замъка други хиляди се упражняваха с тежки оръжия. Но въпреки че Хиърдън беше известен със своите огромни ресурси по отношение на ковачници, на Габорн щяха да са му нужни месеци, докато осигури на пехотата шлемове и броня.
Хрумна й, че тежестта, легнала на плещите на Габорн, трябва да е непосилна. Не, не биваше да го натоварва и с приказки за възможна измяна. Взе дори да се чуди дали не преувеличава в предположенията си. Можеше ли крал Андърс наистина да замисля премахването на Габорн? Разполагаше с малко доказателства за това, освен подозренията на Селинор.
Трябваха й по-сигурни доказателства, а освен това Габорн щеше да е по-готов да се заеме с такива неща, след като отпочинеше.
Никога не се беше замисляла какви задължения трябва да изпълнява един Земен крал в подготовката за война. Много лордове с добро познание за бойната тактика смятаха, че той затъва в проблемите на логистиката.
Габорн трябваше да се справя с всичките сложности на войната — с проблемите около снабдяването и обучението на войските, и в същото време поддържа отбраната си. Като се добавеха и грижите по стратегия и тактика, и обичайните задължения по поддържането на правосъдието, наред с всичко останало, задълженията му изглеждаха смазващи.
Но отговорностите на Габорн надхвърляха всичко това. Беше чула днес неговия глас в ума си, чула бе как я предупреди лично за грозящата я опасност и знаеше със сигурност, че е направил същото с хиляди други хора. Той не просто управляваше като обикновен монарх. Беше лично свързан с всеки от своите поданици.
Силите на Земния крал изглеждаха достойни за няма възхита, а бремето му — още по-тежко.
— Милорд? — каза тя, колкото да го изпита. — Мислили ли сте как ще намерите перата, с които стреларите да оперят стрелите?
— Заповядал съм на всеки лорд в Хиърдън да се разпореди всяко дете, което оскубе гъска, патица или гълъб, да донесе перата от крилете и опашката в служба на краля.
— Но вие едва ли имате време за толкова дребни подробности — каза тя. — Кога сте заповядали това?
— Повечето лордове на Хиърдън ми се представиха, когато стигнах в замък Силвареста след битката при Лонгмът — отвърна той уморено. — Говорих в умовете на моите Избрани, точно както говорих днес на теб, и им казах да се заемат с нещата, нужни за собствената им защита.
— И ги помолихте да пазят перата?
— И клинци за конете. Предупредих ги също така да си приготвят добри зимни наметала, за да могат да спят под тях, и топло облекло, и да се запасят с храна и целебни билки, и разбира се, да се погрижат за хиляди други неща.
Всъщност тя беше видяла това. Беше видяла как хората в Хиърдън се трудят, докато пътуваше на север, беше забелязала напрегнатостта, с която мелничарите мелеха брашното и тъкачите тъчаха платове. Беше видяла зидарите, работещи по всяка крепостна стена.
— Какво ще поискате от мен? — попита Ерин. Защото след като всички останали полагаха толкова героични усилия, собствената й роля в тази война изведнъж й се стори незначителна.
— Следвай ме — каза Габорн. — Днес ти се вслуша в гласа ми и затова оцеля. Продължавай да ме слушаш.
В този момент конярят отвори една врата и вкара вътре чудесен черен боен кон — висока кобила, надарена с цели девет дара: по един на мускул, гъвкавост, жизненост, ум, зрение и нюх, и три на метаболизъм. Беше едно от най-благородните животни, които бе виждала, почти кралски кон.
— Ще ви слушам, ваше величество — обеща Ерин. — Можем ли утре да яздим заедно? Имам да обсъдя с вас нещо.