Пащук ги водеше по планинските пътища дълги часове, като ги отклони от главния път, щом подминаха войските на Радж Атън край укреплението на Мътабайъм. Боренсон през цялото време спа.
Петимата почти бяха стигнали тежко охраняваните граници по планината Хест, когато Пащук най-сетне спря и събуди Боренсон за вечеря с думите:
— Поспи тук за един час, докато приготвя вечерята за Нейно величество.
Боренсон легна на някакви борови иглички и веднага щеше да заспи, ако не беше парфюмът на Сафира.
Събуди се, щом тя мина край него. Седна, загледа се в изящната й походка и си спечели заканителния поглед на Ха’Пим.
Никога не беше виждал слънчевия залез над Солената пустиня на Индопал и след като го видя, никога нямаше да забрави тази величествена гледка. На запад пустинята бе придобила мек виолетов цвят и изглеждаше почти плоска на стотици мили; вечерният вятър вдигаше праха над този гладък простор и във въздуха се носеха червеникави прашинки като далечна омара. Слънцето изглеждаше огромно, като голяма, издута перла с цвета на роза.
Но дори величията на природата не можеха да се сравнят с прекрасната Сафира. Боренсон зяпаше как тя крачи надолу по склона към сянката на една долчинка, а после коленичи до едно каменисто езерце, където над игликите бръмчаха пчели. Когато свали воала си и кърпата, покриваща главата и раменете й, прелестта й се оказа истинско изтезание за него. Пронизваше тялото му и разяждаше ума му.
Тя поседя за миг, наведена над езерцето и загледана в собственото си отражение. През последните няколко часа конкубинките бяха прехвърлили към нея стотици, може би хиляди дарове на обаяние, а други я бяха дарили със своя глас.
Тя се обърна и видя, че Боренсон се е събудил и я гледа.
— Сър Боренсон — промълви с меден глас Сафира. — Елате, седнете до мен.
Боренсон се надигна и усети, че краката му са се подкосили. Раздвижи ги като тромави пънове, докато накрая не се срути в коленете й. Тя се усмихна мило и го докосна по ръката.
Ха’Пим се приближи и сложи месестия си юмрук на дръжката на ятагана. Беше грамаден мъж, със строго мургаво лице.
— Дали ще съм достоен съсъд да отнеса молбата ви за мир? — попита Сафира.
— Достоен — успя само да изхрипти Боренсон. — Напълно достоен. — Нейният глас бе като музика за ушите му, докато собственият му прозвуча като кравешко мучене или като грак на проскубана врана.
— Кажете ми — попита Сафира. — Имате ли жена?
Боренсон трябваше да се позамисли за миг. Примига плахо.
— Ъъ… да, милейди.
— Тя красива ли е?
Какво можеше да отговори? Беше смятал Мирима за красива, но в сравнение със Сафира изглеждаше… почти като крава.
— Не, милейди.
— Откога сте женен?
Той се помъчи да си спомни, но не можа съвсем точно да отброи дните.
— От няколко дни, повече от два са май. Може би три. — Говореше като пълен глупак.
— Но вие сте доста стар. Никога ли не сте се женили преди?
— Какво? А, четири, мисля.
— Четири жени? — повдигна вежди Сафира. — Това са много жени за мъж от Роуфхейвън. Мислех, че вашите мъже си взимат само по една.
— Не, четири дни, откак съм женен — изломоти Боренсон. — Да, така е, сигурен съм. Четири дни.
— И никакви други жени?
— Не, милейди — отвърна Боренсон. — Аз… бях телохранител на принца. Нямах време за жена.
— Какъв срам — каза Сафира. — На колко години е жена ви?
— На двайсет… — изломоти Боренсон. Сафира положи ръката си на скалата и се облегна. Пръстът й леко докосна кокалчето на дясната ръка на Боренсон и той го зяпна, без да може да откъсне очи от него.
Дощя му се да посегне и отново да я пипне, да погали ръката й, но си даде сметка, че е невъзможно. Твар като него не можеше да докосва чудо като нея. Телата им се бяха оказали близо едно до друго по чиста, удивителна случайност. Въздухът тежко ухаеше на парфюма й.
— Двайсет. Струват ми се твърде много — каза Сафира. — Чувала съм, че жените във вашата страна често изчакват, докато остареят, преди да се оженят.
Не знаеше какво да отговори. Самата тя изглеждаше на не повече от шестнайсет, но беше женена от години, беше родила на Радж Атън четири деца. Трябваше да е по-голяма, отколкото изглеждаше. Може би на седемнайсет, но не повече… освен ако не беше получила дарове на обаяние и от деца.
— Моят господар ме взе в леглото на дванайсетия ми рожден ден — каза гордо Сафира. — Бях най-младата от жените му, а той беше най-красивият мъж на света. Обикна ме от самото начало. Винаги е бил много добър с мен. Винаги ми носи подаръци. Миналата година доведе два бели слона, да се возим на тях, а накитите на главите им и шатрите на гърбовете им бяха покрити с диаманти и перли.