Сафира обичаше Радж Атън.
Смяташе го за добър. Човекът, който бе сринал всички съседни царства и вече се стремеше да покори целия свят?
Боренсон беше видял хитрините на Радж Атън и жестокостта му. Беше видял мъртвите тела на брата на Габорн, на сестрите му и на майка му. Когато изби Посветителите на Радж Атън в замък Силвареста, беше принуден да отнеме живота и на деца, чиито дарове Радж Атън беше отнел. Вълчия господар беше човек, изцяло отдаден на злото.
Радж Атън беше взел Сафира за своя жена като дете и макар тя самата да възхваляваше неговата обич, дори само заради това Боренсон искаше да го види мъртъв.
Но се зачуди. Сафира беше отишла при него като дете драговолно, покорена от неговото обаяние и Глас. Тя го обичаше. Толкова много го обичаше, че ето, сега заяви, че ще го подкрепи срещу другите народи на Роуфхейвън.
Никога не беше виждала света, който мъжът й се канеше да узурпира безскрупулно. Беше безнадеждно наивна. Беше прекарала живота си заключена в двореца си, в очакване на даровете, които ще й донесе Радж Атън, и в страх от свободните рицари. Беше лишена от семейството си едва на дванайсет години и макар да не му бяха позволили да види други конкубинки, Боренсон си помисли, че и те ще са момичета като Сафира — също толкова наивни и глупави.
Вече си даваше сметка колко безнадеждно може да се отклони планът на Габорн: Сафира предлагаше да осигури мир между Индопал и Роуфхейвън, но щеше да го направи по свои лични причини, а не защото го иска Земния крал.
А ако се окажеше невъзможно Радж Атън да бъде убеден да спре войната, Сафира щеше да се присъедини към него и да използва цялото си обаяние, за да покори армиите на Роуфхейвън.
Един тънък гласец му нашепна, че е помогнал за създаването на ново чудовище и че още сега трябва да го унищожи, ако е възможно.
Но той не можеше да понесе тази мисъл. Дори все още да притежаваше дарове, дори да можеше да надвие Пащук, Ха’Пим и Маакет, не можеше да убие Сафира.
Никой нямаше да може да направи това.
А и тя не заслужаваше толкова грубо отношение. Сафира беше невинна, но не и зла.
Дори да й беше помислил злото, той разбираше, че никога няма да може и пръст да вдигне срещу нея.
Веселият другар
Йоме пристигна в замъка Гроувърман доста след залез-слънце. Бинесман и Джюрийм яздеха великолепните коне на Радж Атън, а Мирима яздеше коня на сър Боренсон, едно от най-добрите ездитни животни, което Мистария можеше да предложи. Но подсиленият кон на Йоме, взет от кралските конюшни, беше най-обикновен гвардейски, само с три дара.
Изтощи се след сто мили усилен галоп и Йоме се принуди да подкара по-бавно и в Банисфер го смени с друг.
Все пак звездите грееха ярко и въздухът тук, високо в леса на Дънуд, беше прохладен и свеж, тъй че ездата беше приятна.
Щом пристигнаха в замъка, Йоме отиде да потърси краля. С нея освен Джюрийм, Бинесман и Мирима дойде и нейната Дни, както и недъгавото момче.
Един капитан й каза, че Габорн е в цитаделата на херцог Гроувърман и вечеря с много лордове и рицари.
Йоме тръгна по коридора към залата за аудиенции на херцога. Тъкмо се канеше да отвори тежките завеси на входа на Голямата зала, когато чу някой да се обръща с груб глас към съпруга й.
— Това е подигравка, ваше величество! — повиши тон рицарят. — Не можете да им позволите да обърнат гръб точно сега, преди гонитбата още да е започнала! Това говори за страхливост!
Тя позна гласа. Говореше сър Джилис от остров Тор.
Някакъв мъж изрева басово:
— Ваше величество, няма да търпя да бъда наричан страхливец точно от този човек, нито ще търпя моят крал да бъде наричан така! Настоявам за извинение!
Йоме махна на придружителите си да спрат и леко дръпна завесата. Габорн и трийсетина благородници се бяха струпали около маса, предназначена да побере не повече от двайсет.
Насред стаята стоеше един младеж с пъпчиво лице — синът на Теовалд Оруин, четиринайсетгодишният Агюнтер.
Вестта за днешните събития се беше разнесла. Йоме знаеше, че крал Оруин и синът му сър Барнъл са убити от Сияйния на мрака. Агюнтер беше следващият наследник на трона. Освен това Йоме беше чула, че Габорн е изгубил даровете си.
До Агюнтер стоеше едрият като мечка сър Ленгли, а зад тях бяха съветниците му.
— Настоявам за извинение от този тъпак… — изрева сър Ленгли към сър Джилис. — Или за удовлетворение!