Габорн се окашля. Наведе се още напред и когато свещта освети лицето му, Йоме се смая от промяната, която бе претърпял от тази сутрин. Очите му бяха потъмнели и хлътнали, лицето — пребледняло. Изглеждаше болнав, всъщност по-скоро смъртно уморен. Загубата на даровете му се беше отразила неимоверно.
— Сър Джилис, вие дължите извинение на крал Оруин — каза Габорн. — Аз съм се вгледал в сърцето му. То е изпълнено с ярост към Радж Атън и за него е също толкова тежко да се отвърне от този конфликт, колкото за вас да видите, че го прави.
След това се обърна към младия крал:
— Агюнтер Оруин, на всяка цена отведете хората си у дома, с моята благословия. Роуфхейвън има нужда Оруин да държи Запада и да бъде силен срещу всички врагове — все едно дали ще са войските на Радж Атън, или халите. Откарайте баща си и брат си у дома за погребение. Вземете рицарите си и нека Силите да ви следват по пътя.
Йоме не можеше да повярва. Габорн бездруго отиваше на битка с твърде малко хора. Не можеше да отстъпва пред исканията на един страхливец.
— Но… — промълви със свито гърло сър Джилис.
— Моля ви само за едно благодеяние — каза Габорн на Агюнтер. — Оставете сър Ленгли да се бие като ваш поборник. Все пак се надявам, че той ще отмъсти и за моя, и за вашия баща. Ако го направи, ще съм вечно благодарен за помощта ви.
Йоме изведнъж осъзна какво прави Габорн. Агюнтер не можеше да понесе мисълта, че ще се изправи срещу Радж Атън. Толкова беше наплашен, че дори не смееше да се прибере сам у дома.
Но може би с твърдението, че момчето е храбро, Габорн вля кураж в душата на Агюнтер. В същото време Габорн призова малкото достойнство, останало у младежа. Всяко дете щеше да се опита да отмъсти за смъртта на баща си. Ако Агюнтер не оставеше Ленгли да се бие, нямаше да може да преживее упреците, с които щяха да го затрупат хората му. Агюнтер естествено го разбираше.
— Добре, вземете го… и още сто рицари — каза младежът. Гласът му трепереше.
Габорн кимна, уж изненадан и впечатлен от щедростта на младия крал.
Агюнтер се обърна и напусна голямата зала, последван от съветниците си и своя Дни — бързаха миг по-скоро да напуснат замъка Гроувърман и да се върнат в Оруин.
Йоме отстъпи, за да им направи път.
От всички хора на Агюнтер Оруин в залата остана само сър Ленгли.
Той изгледа за миг замислено гърба на Агюнтер. Всички в залата се смълчаха. След като Агюнтер излезе, сър Ленгли се поклони на Габорн.
— Благодаря ви, ваше величество, че пуснахте момъка да си отиде. — После се поклони на сър Джилис. — И на вас, сър, че му напомнихте за дълга.
Габорн се усмихна развеселен. Сър Ленгли очевидно държеше да се бие с Радж Атън много повече от младия си господар, не си правеше илюзии по отношение на младежа и изпитваше облекчение, че са го пуснали да замине на юг.
Ленгли също се обърна да излезе.
— Останете, ако желаете — каза му Габорн. — На трапезата има предостатъчно място. — Каза го със смях, тъй като лордовете се бяха струпали лакът до лакът.
— Благодаря, ваше величество — отвърна Ленгли. — Но се боя, че когато моят крал си тръгне, това ще понижи духа на бойците ни. Ако ми разрешите, ще вечерям с тях, за да ги успокоя поне донякъде.
— Това е разумно — каза Габорн.
Ленгли закрачи към вратата, но Габорн го спря.
— Сър Ленгли, трябва да знаете, че вашият крал е свестен младеж. Има тяло на мъж, но не и мъжко сърце… засега. Но съм убеден, че до година-две ще намери кураж в себе си.
Ленгли го изгледа и каза:
— Моля се само да не е прекалено късно.
Йоме пропусна Ленгли, след което влезе в залата с Мирима, Бинесман, Джюрийм и Дни. Момчето с недъгавия крак остана в преддверието да си играе с палетата.
Щом я видя, Габорн стана и я покани да седне до него. Йоме го целуна и докато сядаше, огледа лицето му. Изглеждаше болнав.
Седна на отстъпения й от херцог Гроувърман стол и стисна с лявата си ръка ръката на Габорн.
Още не беше седнала, когато един паж обяви за пристигането на вестоносец от Белдинук; беше първият вестоносец оттам, откакто Габорн бе коронясан за Земен крал.
Белдинук беше важна държава, втората по големина и най-богатата в Роуфхейвън. Граничеше с Мистария и поради това беше стратегически съюзник. Нещо повече, старият крал Лоуикър, крехък и боязлив човек, подвластен на пристъпи на нерешителност, беше отдавнашен приятел на бащата на Габорн. Сега Габорн се нуждаеше от Лоуикър, отчасти защото малката му армия трябваше да прекоси Белдинук, за да стигне до Карис. Но тъй като Габорн трябваше да се придвижва бързо, не можеше да кара със себе си всички необходими за сражението припаси.