— Но между всички, които загинаха, има нещо общо… те отхвърлиха моите предупреждения. Земята ни заповяда да побегнем, а те не побягнаха. През цялата седмица се чудех дали Земята изобщо ще ни позволи сами да се борим за спасението си. Тя непрестанно ни казваше да бягаме.
— И най-сетне, днес Земята нашепна, че един от нас трябва да удари, трябва да удари и да убие Сияйния на мрака! — почти викна той.
Лордовете отново заудряха по масите и завикаха, но Габорн повиши глас, за да го чуят.
— Нашепнах командата на една жена, жена без дар на мускул или жизненост, жена без никакъв опит във война.
Той махна с ръка към ужасния трофей в ръцете на Джюрийм.
— Ето я ръката на Сияйния на мрака, убит от стрелата на жената на сър Боренсон, лейди Мирима Боренсон!
Йоме се зарадва като видя как всички лордове в залата зяпнаха.
Един изломоти:
— Но… аз съм виждал колко лошо стреля тази жена! Това не може да е вярно!
Мирима стоеше в края на залата, в сенките до завесата на входа. Беше толкова смутена, че изглеждаше готова да избяга.
— Вярно е — заяви Йоме. — Но стреля достатъчно добре, за да убие Сияйния на мрака. Тя има сърце на воин и скоро ще получи и даровете си, както подобава!
— Е, нека видим тогава тази поборница — извика един лорд и Бинесман издърпа Мирима от сянката.
Възгласите и свирканията, които избухнаха по масите, бяха оглушителни. Самият Габорн също ръкопляскаше, за да се наслади Мирима на този миг.
Накрая Габорн вдигна ръце за тишина и каза:
— Нека подвигът на Мирима да напомня на всички ни какво може да постигне човек с помощта на земните сили. Земята е нашият закрилник и нашата мощ.
— В стари времена — продължи той — Ерден Геборен е опазил нашите предци. С помощта на земната сила Ерден Геборен е устоял на тъмните магьосници на тот. Сега ние трябва да се стремим да повторим неговото дело.
— Вчера призори чух Земята да ми шепне, да ме подканя да тръгна на юг — Габорн огледа лордовете. — Когато потеглихме от замък Силвареста, знаехме, че сме малко. Но също така аз знаех, че е достатъчен само един човек, за да нанесе тежкия удар. Сега разбираме, че ще се бием с голяма армия и че няма да се бием сами. Земята се сражава с нас!
— Както знаете — продължи той, — изпратил съм десетки Избрани вестоносци отвъд граница. Трима от тях сега са в Карис, където ги обкръжават войските на Радж Атън. Чувствам опасността, която ги грози, и Земята ме предупреждава следното: „Бързай. Бързай и удари!“
Той удари по масата.
— Както също така знаете, смятах да тръгнем за Флийдс утре заранта. Но сега се боя, че трябва да поемем на път по-скоро. Тръгвам за Флийдс щом изгрее луната и ще остана на стан там съвсем за кратко. Призовавам всеки, който може да издържи на скоростта ми, да тръгне с мен, а тези от вас, които не могат, да положат всички усилия да ни настигнат. Надявам се да се присъединя към крал Белдинук при Карис не по-късно от утре по здрач. Там нашата чет ще се усили многократно със свободните рицари и лордовете от Мистария и Флийдс. Тръгваме на бран!
Лордовете продължиха възторжените си наздравици, а Габорн отиде при Мирима, хвана я за лакътя и я изведе с Джюрийм на двора, за да изрече същото слово пред стануващите там рицари.
Мирисът на нощния вятър
Същата нощ Мирима взе силарите си, отиде в цитаделата на Посветителите и помоли облекчителя на херцог Гроувърман да извършат един акт, който винаги беше смятала за кощунствен.
Човекът беше уморен, но разбра припряността й. Покани я в една стая с кошницата с палетата й и я накара да седне на един студен стол.
Прозорците на кулата бяха отворени и лекият ветрец, нахлуващ в стаята, бе свеж и прохладен.
Жълтото кученце изскимтя в ръката й и докато го държеше, тя едва успя да сдържи сълзите си.
Беше взела дарове от майка си и сестрите си. По настояване на майка си беше взела нейния ум. По настояване на сестрите си беше взела тяхното обаяние, и всичко това — за да сключи добър брак и да им осигури добруване.
Но вкусът на този акт беше горчив.
Мирима знаеше, че е извършила злина, и сега седеше, за да я повтори. Но макар с повтарянето някои зли дела да ставаха по-лесни, други ставаха още по-непоносими.
Паленцето беше невинно, взираше се в нея с големите си кафяви обичливи очи. Тя знаеше за болката, която му предстоеше да изпита, знаеше колко тежко ще го нарани, ще извлече жизнеността му само затова, че я обичаше и че се беше родило с предразположение, позволяващо му да я обикне и да й служи. Погали го и се опита да го успокои. Палето близна пръстите й и леко захапа ръкава й.