Мирима усети, че умът й е изтръпнал. Със своята жизненост сега тя щеше да може по-дълго да се упражнява с лъка, да стане по-добър воин, по-бърз. Поемайки на плещите си тази вина, тя се надяваше да помогне на своя народ.
— Ще го задържа — промълви тя, подхвана кутрето с шепа под бялата брадичка и го погали.
— Това пале в краката ви, дето лаеше по мен, то също е готово — каза облекчителят. — Ще вземете ли дара му сега?
Тя погледна надолу към палето. Въртеше опашка и я гледаше с надежда. Беше палето със силния нюх.
— Да. Ще го взема сега.
Когато Мирима взе дара на мириса, светът се промени.
Само допреди миг просто си седеше в стола с палетата — и изведнъж от нея сякаш падна някакво було.
Миризмата на изгоряла козина, изпълнила въздуха, изведнъж стана по-наситена и потискаща, смесена с миризмите на восъчната свещ и на прах, и на боя, и на див джоджен, разхвърлян преди седмица по пода на кулата. Можеше да помирише дори топлината на паленцата.
Целият свят й се стори нов.
С жизнеността от едното пале, която усили запасите й на енергия, Мирима се чувстваше бодра и жадна за живот. С дара на другото пале, който усили обонянието й, светът й се струваше… подновен, сътворен сякаш отново, когато излезе от цитаделата.
Конската миризма, лъхаща от конюшните, беше съкрушаваща, а от ароматите на току-що опечено телешко в двора пред цитаделата на херцога й потекоха слюнки.
Но най-много я удивляваха хорските миризми. Тя остави палетата си при облекчителя и тръгна надолу през двора, където само допреди половин час тлееха готварските огньове — Габорн се беше погрижил да бъдат загасени преди да заговори открито за предстоящия бой с Радж Атън.
Сега Мирима крачеше в тъмното между воините, повечето от които седяха на земята и се хранеха или лежаха, загърнати с походните си одеяла.
Всеки воин притежаваше удивително съчетание от миризми: смазани метални брони, мазният мирис на непрана вълна, пръст по ботушите, конска пот и петна от храна, подправки и сапуни, наред с есествената им миризма на пот и урина.
Всяка миризма стигаше до нея усилена стократно. Много от миризмите, които улавяше, бяха за нея нови и й се струваха чужди, миризми толкова слаби, че човешкият нос не можеше да ги отличи: миризмите на треви, прилепили се към краката на хората, миризми от костените закопчалки по облеклото, от боите на плата или от кожените им колани. Тя установи, че тъмната коса мирише по-различно от светлата и че по кожата на човек може да подуши храната, която е ял преди часове. Хиляди нови и едва доловими мириси се разтвориха пред нея, чакащи да ги изпита.
„Вече съм Вълча господарка — помисли Мирима. — Вървя сред хората и никой не забелязва промяната в мен. Но досега бях сляпа, а вече прогледнах. Сляпа бях, така както са слепи всички тези около мен.“
С малко усилие щеше да се научи да надушва хората около себе си, така че да може да преследва някого по мириса или да го различи в тъмното. Това познание й внуши необуздано и главозамайващо усещане за сила, накара я да се чувства не толкова уязвима при мисълта за предстоящата война. Качи се на върха на една от кулите, застана на перилото и се загледа надолу към равнините.
Отчаяно й се прииска да сподели с някого това удивително усещане и мислите й се насочиха към Боренсон, който сега пътуваше по задачата си някъде далече на юг.
Страхуваше се за него. Долу в каменния двор някои воини, които или притежаваха висока жизненост и поради това нямаха нужда от сън, или бяха твърде възбудени, за да заспят, запяха бойни песни, в които се заканваха да избият враговете си и да дарят Земята с вкуса на кръв.
Нощта беше студена. Мирима копнееше за прегръдката на Боренсон. Сложи дясната си ръка на корема си и задуши в нощния въздух в очакване да изгрее луната.
Сбират се врани
Роланд се тътреше нагоре по витото стълбище на някаква влажна стражева кула. Мъглата беше толкова гъста, че сякаш бе загасила всеки втори факел. Имаше чувството, че от часове обикаля по стените на Карис, за да намери в тази скапана мъгла кула петдесет и едно и кула петдесет и две.
Цял час беше ровил из оръжейната, докато не разбра, че при толкова хиляди мъже, дошли преди него, не е останала нито една ризница, която да стане за човек с неговия ръст, нито дори някоя стара кираса или кожа. Единственото, което успя да намери след толкова зор, бе някакъв малък коннически щит с остър ръб от едната страна и някаква тъпа кожена шапка.