Стените на Карис се издигаха на дванайсет етажа над равнината. Замъкът беше стара крепост, огромна. В древни времена някакъв херцог от тази земя се сгодил за принцеса на Мътая, но когато жената се опитала да премине през една особено коварна част от Гълъбовия проход, мулето, което яздела, я хвърлило в пропастта.
Кралят на Мътая бил стар владетел и разбира се, направил онова, което диктувал обичаят. Изчакал година, определения за траур срок, след което изпратил вместо нея една от многото й по-млади сестри.
Но през това време херцогът хвърлил око на някаква тъмноока дама от Сюард. Оженил се за нея преди невястата-заместителка още да е прехвърлила планините. Когато принцесата на Мътая пристигнала, херцогът я отпратил обратно.
Някои от съветниците на херцога след това твърдели, че той изобщо не знаел, че идва невяста-заместителка и че е сгрешил само защото не познавал обичаите на Мътая. Но повечето историци в Къщата на Разбирането били съвсем сигурни, че херцогът се престорил на несведущ само за да утеши новата си невяста.
Отхвърлянето на дъщеря му разгневило краля на Мътая. Той се надявал да обедини двете кралства и зестрата му струвала огромно състояние. Чувствайки се измамен, той се обърнал към каифите на своята земя и настоял да му кажат как да постъпи.
Каифите му казали, че според древния закон всеки, който е признат за виновен в кражба, има две възможности: или да заплати тройно откраднатото, или да загуби дясната си ръка.
Кралят на Мътая изпратил трима каифи и тъмнокожата си дъщеря обратно през планините и предложил на херцога три възможности. Предложил херцогът да вземе дъщеря му като втора жена, след това да разтрогне брака си с дамата от Сюард, за да може с право да издигне мътаинската принцеса като своя първа жена. Според краля това щяло да уреди цялата работа и му се струвало единственото приемливо решение.
Или пък херцогът можел или да му върне сума, равна на зестрата, умножена по три, което щяло да се приеме като извинение, или да прати в Мътая дясната си ръка, признавайки по този начин, че е крадец.
Цялата дилема, представена по този начин на херцога, изглеждала доста сериозна. Никой владетел в Роуфхейвън нямало да посмее да вземе две жени или да прогони жена, която носи детето му. Нито имал пари, за да изплати тройно зестрата. Но се случило така, че същия следобед един от младите телохранители на херцога изгубил на дуел дясната си ръка.
За да успокои каифите, той повикал палача в покоите си и изиграл „осакатяване“. Увил с кървава превръзка дясната си ръка, уж че му е отсечена, след което сложил пръстена си с печата на пръста на отсечената ръка на телохранителя и я дал на каифите.
Деянието слисало и натъжило каифите, защото те били сигурни, че ще се ожени за хубавата млада принцеса или че поне ще заплати тройно зестрата. Но вместо това те се върнали в Мътая само с една отсечена ръка, като признание за кражбата на херцога.
Измамата свършила работа две години. Кралят на Мътая като че ли се усмирил.
Докато някакъв мътаински търговец не забелязал в Дворовете на прилива, че кой знае как отсечената ръка на херцога отново му е пораснала.
Избухналата заради всичко това война я нарекли войната на Тъмната дама, заради тъмнокожата принцеса на Мътая, както и заради тъмнооката дама на Сюард.
Десетина пъти рицарите на Мътая завзимали западна Мистария и успявали да се задържат там. Но рано или късно простолюдието ги отхвърляло, или пък рицарите на Роуфхейвън се съюзявали срещу тях.
Така в западна Мистария вдигали замък след замък и непрекъснато ги рушали. Понякога ги строели мътаинците, а понякога мистарийците — докато земята не била наречена с право Руините.
И тогава дошъл лорд Карис. Четиридесет години успял той да удържи владението си срещу мътаинците, като през това време събрал достатъчно камък, за да издигне своя огромен укрепен град, който мътаинците така и не могли да превземат.
Лорд Карис умрял мирно в леглото си на преклонна възраст: на сто и четири години — подвиг ненадминат в предходните триста години.
Това станало преди близо две хиляди години, а Карис още си стоеше — най-голямата крепост в западна Мистария и опората на целия Запад.
Укрепеният град покриваше един остров в езерото Донестгрий, така че повечето му крепостни стени не можеха да бъдат преодолени, освен по вода. Но дори и с лодки не можеше да се постигне кой знае какво, след като стръмните стени на замъка се издигаха на сто стъпки над водата.