Бяха измазани с вар, така че ако човек се опита да ги изкачи, да не може да намери пролука, за която да се захване или да стъпи.
От стените бойците можеха да пускат стрели през тесните процепи на амбразурите по всяка лодка. Поради това не бяха нужни подсилени воини с големи дарове, за да бранят повечето стени на Карис. Ето защо тези, които искаха да превземат крепостта, имаха само три възможности. Можеха да се опитат да проникнат тайно в Карис и да го завземат отвътре, можеха да наложат обсада или можеха да пробват фронтална атака, като се опитат да пробият през трите барбикана в същинската крепост.
Замъкът беше падал само четири пъти в цялата си история. Много замъци в Роуфхейвън имаха по-дебели и по-високи стени, или повече метателни машини, но малко от тях бяха с по-стратегическо разположение от Карис.
Роланд изкачи осемте етажа на влажната стражева кула и стигна до горе. Един стюард му отключи тежка желязна врата, водеща към горното стълбище до върха на стената.
Беше очаквал мъглата горе да е толкова гъста, че да търси с часове своя пост. Но щом стигна, откри, че мъглата се е разнесла, и дори видя последните лъчи на вечерното слънце преди то да се спусне зад хълмовете на запад.
Когато стигна до бойниците, си запробива път през войниците, насядали в десет редици по пасажите. Навсякъде по стените се виждаха струпани грамади от камъни и купчини стрели. Много бойци бяха налягали да поспят зад прикритието на бойниците, загърнати само с тънки одеяла.
Роланд подминаваше кула след кула, докато не стигна до хлебарската. От нея се носеше миризма на прясно опечен хляб. Кулата беше толкова топла, че отвсякъде се тълпяха войници да поспят до стените й в хладната вечер.
Не можеше да мине през тази навалица, затова газеше направо през тях, съпровождан от викове и ругатни.
Селяни вдигаха с въжета отдолу храна — печено агнешко, топъл хляб и пресен сайдер — и я раздаваха на бранителите. Роланд се мъчеше да избегне пълните халби и да не стъпи в нечие блюдо.
Без да спира, грабна комат хляб и го разчупи, след което пъхна в него мръвка агнешко. Тук горе духаше вледеняващ вятър, прелитаха чайки и поглеждаха гладно храната. Вятърът го накара да съжали, че бе дал дебелото си наметало от меча кожа на зелената жена.
Замисли се къде ли е тя сега и дали Ейвран се е скрила добре.
Най-сетне намери поста си на южната стена и много лесно забеляза барон Пол. Тъй като Карис беше разположен сред езеро, не бяха вдигнати никакви прегради, които да предпазват замъка от метателни машини. Дебелият барон беше седнал на един зъбец и клатеше крака. Приличаше на мрачен каменен водоливник.
Самият Роланд никога нямаше да посмее да увисне така на стената. Високото толкова го плашеше, че сърцето му се сви само като видя приятеля си да седи на такова опасно място.
Мъглата стигаше почти до краката на барона.
Над нея прехвърчаха врани и гълъби.
Баронът го видя и помръкналото му лице светна от радост.
— А, Роланд, приятелю, значи се отърва жив все пак! Мислех, че хората на Радж Атън вече си пият виното с черепа ти.
— Не става — ухили се Роланд. — За малко да ме хванат, но разбраха, че мозъкът ми е колкото лешник. Сигурно са решили, че черепът ми няма да побере достатъчно, за да стане добра халба от него. Оставиха ме и хукнаха из горите да търсят тебе.
— Тогава къде беше целия ден? — попита го изненадан баронът.
— Въртях се из мъглата — отвърна Роланд.
Баронът погледна мъглата, къдреща се около краката му, и се изплю през стената.
— Мда, човек не може да си намери копчалъка да се изпикае в тая мъгла. Аз се оправих лесно, но сигурно помогна това, че половината си живот съм живял тук, така че знам пътя.
Роланд застана до барона и загледа птиците.
— Значи тук горе сме при птиците. Изглежда, не смеят да кацат тук.
— Врани — мъдро каза барон Пол. Беше се оказал прав. Враните знаеха къде ще намерят храна и разбираха, че предстои битка.
Барон Пол погледна нагоре към една кула в централната цитадела — беше по-висока от всички, с изключение на кулата на херцога — кулата на граака. Там бяха накацали десетки хищни птици.
Роланд погледна надолу, зачуден как може толкова ниска мъгла да е толкова гъста. Постави малкия си щит на един зъбец като голямо извито блюдо, сложи върху него пълната си халба и комата с агнешкото и започна да се храни. Почувства се гузен, че има толкова добра храна, след като Ейвран тази сутрин се оплака, че е гладна. Момичето сигурно пак щеше да остане гладно тази нощ. Собственият му стомах къркореше, докато вървеше през мъглата, но изведнъж си беше спомнил, че бе набрал няколко ореха за Ейвран, а после, когато побягна от войниците на Радж Атън, беше забравил да й ги остави. Беше бръкнал в джоба си и засити глада си с тях.