Сега се загледа към помръкващите околности. Все още се виждаха три синкави облака долу в низините, но се бяха приближили към Карис и вече бяха на пет мили оттук.
— Какви са новините? — попита той барона.
— Малко новини, повече догадки — отвърна барон Пол. — Ония мъгли ей там пълзят вече цял ден, не спират. Като стражи, крачещи по стена, само че понякога вземат, че стигнат до ръба на нашата мъгла и се отдръпват. Мисля, че войските продължават да се движат наоколо в случай, че лорд Палдейн реши да удари.
— Ако са се приближили, не е ли възможно да крият само огнетъкачи, а всички войски на Радж Атън да са на сто разкрача от замъка?
— Възможно е — отвърна баронът. — Преди по-малко от час чух долу кучешки лай. Подозирам, че там долу са бойните кучета на Радж Атън. Ако чуеш някой да се катери по стената — да пръхти и да пухти, — няма да е зле да му хвърлиш един камък отгоре. Но мисля, че стените са толкова хлъзгави, че дори Непобедимите на Радж Атън нямат шанс да ги изкачат.
Роланд изпъшка и продължи да се храни. Сайдера си го остави за накрая.
— Вярно ли е за Синята кула? — попита той.
Баронът кимна мрачно.
— Вярно е. Проклет да съм, ако сега повече от един на всеки десет рицари тук го бива за бой.
— А ти?
— Аз? Моите Посветители са скрити добре — каза баронът. — Още мога да ям камъни за закуска и след това да дрискам пясък цяла седмица.
Това беше донякъде успокоително. Въпреки че баронът нямаше дар на метаболизъм и затова не можеше да се мери по скорост с един Непобедим в битка, имаше мускул и гъвкавост на воин. Все пак беше по-добре да имаш половин воин до себе си, отколкото никакъв.
— Е, какво пазим тогава? — Роланд надникна надолу през мъглата. Не можеше да разбере защо трябва да седи на ръба на тази стена. Никой не можеше да се изкачи по гладката й повърхност. Дървесни жаби сигурно щяха да могат, но не и човек.
— Нищо особено — каза баронът. — Кейовете са от другата страна на замъка, на север, и хората на Радж Атън могат да се опитат да пробият оттам. Но тук за нас няма нищо.
Умълчаха се. От изток задуха студен вятър. С него се разнесе и вълшебната мъгла, обкръжила замъка, и се разтегли по гънките на равнините като пръсти, търсещи нещо из полята.
Същият вятър започна да издухва и синкавата мъгла, проснала се над войските на Непобедимите, и някои от мъжете по стените заговориха възбудено, щом видяха първите признаци за войските на Радж Атън.
Пред мъглата крачеха двама гиганти главанаци с огромни месингови щитове.
От такова разстояние, Роланд, разбира се, не можеше да ги види добре. Дори един великан от такова разстояние приличаше на джудже и макар някои да викаха, че виждат бойни кучета и Непобедими пред гората, Роланд не можеше да види нищо по-дребно от великаните.
Приличаха на хора толкова, колкото котка или крава можеш да сравниш с човек. Козината им беше като тъмно злато, рунтава по раменете. Огромните им муцуни бяха по-дълги от конски, с дълги остри зъби, с малки, прилепнали кръгли уши. Тежките им черни ризници покриваха късите им опашки, а щитовете си държаха над широките колани. Носеха грамадни, обковани с желязо криваци.
На Роланд му заприличаха на грамадни плъхове или торбалани, въоръжени и в броня.
Гигантите вдигнаха муцуни и зазяпаха гладно към замъка. Устата на единия от тях зейна. Малко по-късно Роланд чу рев и реши, че гигантите са гладни и копнеят за човешка плът.
Довърши яденето си и върза щита си на гърба, да го пази от захапката на ледения вятър. След час вятърът стана непоносим.
Когато се стъмни, забеляза лумнали в мъглата червени светлини, някъде далече на запад. Там гореше огън, голям огън.
— Трябва да е село Засадата на Гоуър, ако не е Сетеким — каза унило баронът. Роланд се зачуди защо огнетъкачите на Радж Атън ще палят селото, но отговорът изглеждаше очевиден за всички останали. Принасяха го в жертва на Силата, на която служеха. На Роланд му беше все едно. Съжали само, че не може да е по-близо до пламъците, за да си сгрее ръцете.