Щом тъмнината се сгъсти, на север и юг също пламнаха села, а сухите полета на запад лумнаха ярко.
Огнетъкачите като че ли се канеха да подпалят цялата долина.
Към десет вечерта един син шпионски балон с форма на гигантски граак се издигна във въздуха на източния бряг на езерото Донестгрий. Увисна над замъка и тъмното му кълбо закри звездите. Далекогледците на балона се носеха поне на хиляда метра над замъка, така че никой не можеше да ги простреля отдолу, колкото и силен да е лъкът му. Вятърът ги тласкаше бързо и скоро балонът кацна далече на запад.
Разтревожени мъже заговориха по стените:
— Готвят нещо голямо. Отваряйте си очите!
От север беше стигнала вестта, че Радж Атън оставил огнетъкачите му да унищожат целия замък Лонгмът. Били призовали същества от долния свят, които залели стените му с огнена вълна и избили хиляди хора.
Такъв план не може да подейства в Карис, подхвърляха други. Карис беше защитен с вода, а Лонгмът беше разчитал само на вградените в него земни руни.
Все пак тази мрачна вест сви натъпкания с хляб и месо стомах на Роланд.
Знаеше ли човек какво могат да направят огнетъкачите? Може би палеха околностите, за да вдигнат някое толкова мощно заклинание, че никой воден чародей да не може да го отблъсне.
Той стоеше на поста си в жестокия студ, но нищо повече не се случи. Пожарите горяха по полетата и хълмовете. Шпионският балон прелетя още два пъти.
Мъжете седяха по стените на замъка над мъглата, разправяха си глупости или пееха, така че нощната стража по-скоро приличаше на празненство.
Когато балонът прелетя за трети път, в три заранта, Роланд се беше свил до барон Пол, трепереше и съжаляваше, че няма одеяло, защото херцогът бе забранил да се палят огньове заради близостта на огнетъкачите — да не би магьосниците да обърнат пламъците им срещу тия, които са ги запалили.
Баронът само зяпаше проклетия балон.
— Ти що не поспиш? — каза той на Роланд. — Ако стане нещо, ще те събудя.
Разтреперан, Роланд отпусна гръб на камъка и затвори очи. Щеше да заспи дълбоко, ако не беше този ужасен студ.
На няколко пъти задряма, но го събуждаше или вятърът, или някой тръгнал в тъмното и спънал се в него. Веднъж се събуди от дрънкащите струни на лютня. Някакъв шегобиец редеше безкрайна неприлична балада.
Той се заслуша разсеяно, почти заспал. В песента се разправяше за омразата между двама мъже в кралската гвардия и за мръсните и опасни номера, които непрекъснато си погаждали един на друг.
Почти не слушаше, докато песента разказваше за някакъв млад скуайър, който си уредил среща с момиче край един вир по мръкнало, само че съперникът му нагласил работата така, че на младежа възложили друга задача. След това отишъл вместо него при вира под прикритието на тъмнината. Роланд се събуди напълно, когато позна името…
Роланд разбра, че е пропуснал повечето от песента, защото в следващото куплетче скуайър Боренсон скачаше във вира и подгонваше сър Пол, „но без късмет, и врякал като гъска“.
Добрият скуайър накрая сгащил сър Пол, „и много искал нашият младок мръсника да изкорми като тлъст рибок“.
Но повлеканата във вира успяла да върне живота на сър Пол и станала неговата свадлива жена. Всеки куплет на баладата завършваше с хоровото „Ъх-ох, дидили-ох! И слушайте нататък.“
Роланд погледна да види реакцията на барон Пол. Той го понасяше стоически. В края на краищата нищо не можеше да направи. Бардовете бяха като историци, а песни за живи благородници можеха да се пеят само с изричното разрешение на техния крал. Значи синът на Роланд и барон Пол толкова бяха ядосали краля, че като част от наказанието им техните деяния бяха открити за „подигравките на бардове“.
Роланд съжали, че не беше чул цялата песен. Когато барон Пол му каза, че ще чуе историята му от устата на странстващите певци, не беше го взел на сериозно. Обикновено само най-страхливите врагове на краля се осмиваха толкова грубо.
Но и друга мисъл порази Роланд. „И слушайте нататък…“ Сега и той самият беше участник в тази история и може би един ден бардовете щяха да добавят някой стих и за него.