— Стрелци, зареди!
Но настъплението на Радж Атън не спря. Когато светлината стигна до началото на пътя по тесния насип на запад от Карис, Роланд зачака с нетърпение хората на Палдейн да открият огън.
Но вместо това сиянието под мъглата се усили, сякаш самото слънце блесна там за няколко мига, докато накрая чисти лъчи светлина започнаха да раздират виолетовите мъгли. Роланд вдигна ръка да заслони очите си. Светлината пресуши вълшебната мъгла на стотина разкрача във всички посоки.
Там, на самия ръб на насипа беше Радж Атън на сив имперски боен кон, а до него сияеха двама огнетъкачи, като стълбове от жив огън. Пламъците се гърчеха по голите им тела.
Радж Атън носеше прост пехотински шлем и черна броня под златисто копринено палто. Изглеждаше уморен, мрачен.
Роланд усети, че сърцето му ще се пръсне в гърдите, а дъхът му заизлиза бързо. Радж Атън беше най-красивият мъж, когото бе виждал, по-блестящ от всичко, което човек можеше да си въобрази, и това беше съвсем неочаквано. Беше си го представял чудовищен, жесток и смъртно опасен.
Но Радж Атън сякаш въплъщаваше всичко, което Роланд някога се беше надявал да види у един владетел. Изглеждаше храбър, горд и властен, могъщ и в същото време — способен на безмерна щедрост и добрина.
Трябваше само да си отвори устата и можеше да срине стените на Карис, както беше съборил толкова много замъци през последната седмица.
„Ако ще ме убие — помисли Роланд, — по-добре да го направи веднага и да се свършва.“
Никой от градските стени не стреля.
Зад Радж Атън яздеше цяла армия. Роланд можеше да види само първите редици пред линията на мъглата. Двайсетина гиганти главанаци стояха като живи стени, с мрачни и угрижени лица. Грамадните черни мастифи в нозете им бяха настръхнали зад боядисаните в червено кожени маски. Отзад Непобедимите на Радж Атън оформяха стройни редици — мъже в черна броня и кръгли месингови шлемове, които отразяваха светлината на огнетъкачите като стотици блеснали жълти очи.
За миг не проговори никой. После Палдейн извика:
— Ако искаш битка, тогава излез срещу нас! Но ако се надяваш да намериш убежище в Карис, надеждата ти е напразна. Няма да се предадем на никаква цена.
Земни сънища
Габорн стигна най-горното стъпало на стълбището към стаята си, спъна се в тъмното и падна.
Поне доколкото помнеше, никога не се беше спъвал и падал. Роден като принц сред Владетели на руни, още като дете той бе надарен с гъвкавост от един танцьор. Този дар усилваше пъргавината му и чувството за равновесие. В миналото винаги беше стъпвал на краката си, колкото и отвисоко да падаше. Беше дарен и с мускул, който му даваше повече сила, с дарове на жизненост, която му позволяваше да работи неуморно до късно през нощта, с дар на зрение, благодарение на който очите му пронизваха мрака, и с дар на ум, така че да запомня всяка своя стъпка във всеки замък, през който минеше.
Той се надигна уморено и се затътри към спалнята, предложена му от Гроувърман. На площадката пожела лека нощ на своя Дни.
На пода пред вратата му лежеше някакво момче. Габорн се зачуди дали момъкът не е паж на Гроувърман, въпреки че не можеше да си представи защо ще спи пред вратата му. Прекрачи го внимателно и влезе.
За своя изненада, завари в стаята спящата Йоме. Лежеше на леглото с пет кутрета, сгушили се до нея. Едно от палетата вдигна очи към него и изджавка кисело.
На масата, до широката купа с вода за миене, догаряше свещ. Водата в купата беше посипана с ароматни розови цветчета. На един стол бяха метнати чисти дрехи за езда. В стаята приятно миришеше на печено телешко, сякаш не му стигаше пирът отпреди час. В камината тлееше слаб огън.
Габорн огледа всичко и разбра, че тук е шетала ръката на Джюрийм. Никой иконом досега не беше му служил толкова добре. Дебелият слуга винаги беше подръка, макар и да не се мяркаше пред очите му.
Тази нощ Габорн нямаше време да говори с Йоме. Макар да му беше казала, че изглежда окаяно, тя самата изглеждаше много отпаднала. Зарадва го това, че спи. Имаше нужда от почивка. Само след два часа щяха да тръгнат към Флийдс.
Не си направи труд да сваля мръсната ризница и дрехите, просто легна до Йоме.