Тя се извъртя към него, постави ръка на шията му и се събуди.
— Обич моя… Време ли е за тръгване?
— Още не. Почини малко. Имаме два часа да подремнем.
Но Йоме се бе събудила. Надигна се на лакът и огледа лицето му. Изглеждаше бледа и уморена. Той затвори очи.
— Чух за Синята кула — каза Йоме. — За два часа не можеш да наваксаш съня, който ти е нужен. Трябва да вземеш няколко дара.
Говореше му много колебливо. Знаеше, че той отказва да взима дарове.
Габорн поклати глава.
— Аз съм Клетвообвързан лорд. Нали ти дадох клетва?
Въпросът не беше съвсем риторичен. Днес беше изгубил двата си дара на ум и с тази загуба беше забравил много неща. Имаше заличени спомени, забравени уроци. Помнеше, че бе стоял на върха на кулата на замък Силвареста и бе гледал как силите на Радж Атън се строяват по хълмовете на юг от града. Но споменът за полагането на древната клетва на Клетвообвързаните лордове му изглеждаше смътен, непълен. И да я беше изрекъл, не помнеше думите й.
Габорн се беше боял да говори тази нощ с Йоме. Не смееше да признае, че е забравил мига, в който я бе помолил да се омъжи за него, или че не може да си спомни лицето на собствената си майка, или да върне в ума си хиляди други факти, които смяташе, че трябва да помни.
— Даде ми — каза тя. — И съм слушала доводите ти против взимането на дарове. Но трябва да има някакъв момент… някакъв момент, в който да приемеш дар от друг човек. Бих ти предложила да използваш кутретата ми, но ще е нужно време, докато се привържат към теб. Сега народът има нужда от твоята сила.
Габорн я изгледа твърдо.
— Обич моя, трябва да вземеш дарове — каза тя. — Не можеш напълно да ги отхвърлиш.
Като млад го бяха учили, че един владетел, който взима много жизненост, може да използва тази жизненост, за да се труди неуморно за хората си. Че владетел с много мускулна сила може да се сражава за поданиците си. Че да взимаш дарове е нещо благородно, стига да го правиш по подходящ начин.
И все пак мисълта, че той самият ще ги взима, му се струваше грешна.
Грешна му се струваше отчасти защото поставяше даващите ги пред голям риск. На много мъже, които отдаваха мускулната си сила, сърцата им спираха, твърде отслабнали, за да могат да бият. Човек, който дадеше ума си, можеше да забрави как да върви или да яде. Този, който отдадеше жизнеността си, лесно можеше да бъде повален от болест. По-лесно беше да се дават от „по-малките дарове“, които не застрашаваха дарителя — такива като метаболизъм, зрение, обоняние, слух или осезание.
Изглеждаше му грешно отчасти и защото той знаеше, че това поставя дарителите пред голяма опасност за нападение отвън. Беше видял с очите си кръвта в стаите, където Боренсон бе изклал Посветителите на Силвареста.
Беше объркан. Спомни си рисунките, които бе открил в книгата на емира на Тулистан, тайните учения от Стаята на сънищата в Къщата на Разбирането.
Всеки човек притежаваше определени неща… тялото си, семейството си, доброто си име. Въпреки че тези неща не бяха упоменати в книгата на емира, човек, разбира се, притежаваше своята сила, своя ум.
Да вземеш дар от човек и да не можеш да му го върнеш, докато и двамата сте живи, изглеждаше за Габорн непростимо нарушение на личните Владения на другия.
Беше зло, ужасно зло.
Въпреки че Габорн не смееше да го изрече на глас, в известен смисъл сега той се чувстваше по-леко, по-щастлив отпреди.
За първи път, откакто бе пораснал достатъчно, за да разбере какво струва за другия човек да отдаде дара си, се чувстваше свободен, освободен от чувството си за вина.
За първи път в живота си той беше самият себе си и нищо повече. Вярно, днес неговите Посветители бяха загинали и мисълта, че са загинали заради него, го натъжаваше дълбоко.
Но макар да се чувстваше слаб, крехък и изтощен, все пак вече не беше обременен от чувство за вина.
— Надявах се, че ще мога да отхвърля даровете — промълви той. — Аз съм Земния крал и това би трябвало да е достатъчно, за да устоя като човек.
— Сигурно, ако беше сам на този свят, но дали ще е достатъчно за нас? — попита го Йоме. — Когато влезеш в битка, няма да рискуваш само своя живот. Ще рискуваш бъдещето на всички нас.
— Знам.
— Твоите силари, твоите хора ти предлагат сила — продължи Йоме. — Сила да се върши добро, сила да се върши зло. Ако не я вземеш, ще я вземе Радж Атън.