— Не я искам — заяви Габорн.
— Трябва да я вземеш — настоя Йоме. — Вината е цената за водачеството.
Габорн знаеше, че е права. Не можеше да рискува да влезе в битка без дарове.
— Утре, преди да тръгна — каза Йоме, — ще взема дарове от моите палета. Много мислих за това и няма да спра само с тях. Бъдещето ни връхлита и ние трябва да го посрещнем бързо. Ще взема дарове на метаболизъм, за да съм готова за битка.
Габорн изтръпна. „Готова за битка“? За да може да се защити от Непобедимите на Радж Атън, щяха да й трябват поне пет дара. С толкова много метаболизъм щеше да умре до десет-дванайсет години. Да се вземат толкова беше като да вземеш бавна отрова.
— Йоме! — промълви той, неспособен да изрази отчаянието си.
— Не ме карай да те оставям зад гърба си — каза му тя. — Ела с мен! Нека остареем заедно!
Това беше отговорът, разбира се. Тя не искаше да го остави, не искаше да остарее сама. За взелите дарове на метаболизъм ставаше трудно да говорят с хора, живеещи в обикновеното време. Чувството за изолация от останалата част от човечеството беше тежко бреме.
Все пак той се замисли за Йоме. Знаеше, че тя не иска да взима дарове повече от самия него. Подозираше, че се мъчи да го подведе, за да го направи, или направо да го принуди.
— Не прави това за моя сметка — каза Габорн. — Щом искаш да взема дарове, ще взема. Знам, че съм длъжен. Но ти не си длъжна да го правиш. Ще го направя сам.
Йоме стисна ръката му и притвори очи.
Зад вратата куцото момче се размърда в съня си като неспокойно кутре и леко я изрита.
— Кое е детето при вратата? — попита Габорн.
— Едно сакато момче. Вървяло е сто мили, за да те види. Исках да го Избереш, но когато тази вечер мина покрай него в коридора, то беше твърде уплашено да се обърне към теб. Затова го поканих да те изчака тук. Реших, че може да помага в кучкарниците на Гроувърман.
— Добре — каза Габорн.
— „Добре“? Няма ли да погледнеш в сърцето му преди да го Избереш?
— Хлапето изглежда добро — отрони Габорн. Беше прекалено уморен да става, да го Избира или да обсъжда каквото и да било.
— Днес спасихме хората в замък Силвареста — каза Йоме. — Всички до един, освен сър Донър.
— Джюрийм ми разказа всичко.
— Беше трудно… — измърмори Йоме и се унесе в сън.
Преди да заспи Габорн използва земните си сили, за да долови как се оправят хората му.
Сър Боренсон беше стигнал планините Хест и като че ли се беше устроил на бивак — поне не се движеше в този момент — и също като Габорн не смееше да язди преди да е изгряла луната. Но Габорн усещаше някаква опасност, надигаща се около Боренсон, усещаше я вече от няколко часа. Рицарят се приближаваше към някаква беда.
Освен това Габорн трябваше да се погрижи и за другите. През целия ден беше усещал, че са в огромна опасност. Част от облака се вдигна, когато Мирима уби Сияйния на мрака.
Но смъртта все още дебнеше воините му — всеки от тях.
Вярно беше, че Земята му бе повелила да тръгне на юг на бран. Вярно беше, че Земята му позволяваше да влезе в битка. Но също така беше вярно, че Земята му нареди да каже на вестоносците си да напуснат Карис.
Да напада и да бяга? Чувстваше се объркан от тези противоречиви внушения.
Беше започнал да се чуди да не би Земята да му е позволила да атакува само защото той самият толкова го желае? Или може би Земята искаше от него нещо, което той самият не можеше да назове? Възможно беше тези хора да се принесат в жертва за някаква кауза, която той не разбираше. Дали не ги водеше към сигурна гибел?
Може би не всички от тях щяха да загинат. Разбира се, някои щяха да бъдат убити при Карис, може би дори повечето от тях.
Но ето че Земята го позволяваше. Поведи ги на битка, бе казала тя. Много ще умрат.
А това приличаше на нарушение на клетвите му, защото се беше обрекъл да защитава всички, които е Избрал.
Всъщност Габорн беше оставил младият Агюнтер Оруин да се оттегли на север, защото особено се боеше точно за това момче, но не смееше да го каже пред никого.
Как можеше да спаси всички?
Зад вратата чу подрънкването на ризница и тежък тропот на ботуши по килима — по стълбището се беше качил някакъв рицар. Габорн веднага впрегна земните си сетива и прецени, че човекът не е заплаха за него.
Стаята му беше на върха на цитаделата и значи рицарят бе дошъл да се види с него. Габорн изчака човекът да почука на вратата му. Но вместо това чу как той постоя малко, след което седна на пода с уморена въздишка и опря гръб на варосаната стена.