Не смееше да го безпокои.
Габорн се надигна уморено, взе все още горящата свещ и отвори вратата. Погледна недъгавото момче и се взря в сърцето му. Добро момче, точно както го беше уверила Йоме. Но нямаше нищо, което да предложи в предстоящите битки. Може би не струваше нищо, не беше способно дори себе си да опази. Неспасяемо. Но Габорн не можа да го отхвърли. Избра го.
Мъжът, който седеше на пода в другия край на късия коридор, носеше цветовете на Силвареста — черната туника със сребърния глиган — и униформата му показваше, че е капитан. Беше с тъмна коса и хлътнали очи, а небръснатото му лице беше изпълнено с болка и ужас.
Габорн не го беше виждал никога, или поне не помнеше, а това предполагаше, че той служи тук, под командата на херцог Гроувърман.
— Ваше величество — каза мъжът, стана и отдаде чест.
Габорн заговори тихо, за да не събуди Йоме.
— Вест ли ми носиш?
— Не, аз… — Мъжът замълча. Коленичи и като че ли започна да се бори със себе си, сякаш не беше сигурен дали да извади меча си и да го поднесе.
С помощта на Земния взор Габорн се вгледа в сърцето на капитана. Човекът имаше жена и деца, които обичаше. Мъжете, които бяха служили под негова команда, му бяха като братя.
— Избирам те — промълви Габорн. — Избирам те за Земята.
— Не! — проплака мъжът и вдигна глава. Сълзи бяха замъглили тъмните му очи.
— Да — каза Габорн уморено. Не му се спореше. Мнозина, които се оказваха достойни за Избора му, като че ли се чувстваха недостойни.
— Не ме ли познахте? — попита мъжът.
Габорн поклати глава.
— Казвам се Темпест, Седрик Темпест — каза мъжът. — Бях капитан в гвардията на Лонгмът преди да падне. Там загина и баща ви. Бях там, когато всички загинаха.
Габорн сякаш знаеше името. Но си беше изгубил дара на ум и дори да беше виждал Седрик Темпест, лицето му се беше изтрило от паметта му.
— Разбирам. Сега иди да поспиш. Като гледам, имаш повече нужда от сън и от мен.
— Аз… — Седрик Темпест заби очи в пода и удивен поклати глава. — Не дойдох за да помоля да бъда Избран. Недостоен съм. Дойдох за изповед, милорд.
— Тогава се изповядай — каза Габорн. — Щом мислиш, че ти е нужно.
— Не съм достоен да бъда гвардеец! Аз предадох своя народ.
— Как?
— Когато падна Лонгмът, Радж Атън събра оцелелите и предложи… предложи живота на всеки, който ви издаде.
— Не виждам измяна в сърцето ти — каза Габорн. — Какво е поискал от теб?
— Търсеше силари. Беше донесъл много силари в Лонгмът и искаше да разбере къде са. Предложи живота на всеки, който може да му каже.
— И ти какво каза? — попита Габорн.
— Казах му истината: че баща ви ги е пратил на юг със своите вестоносци.
Но разбира се, Радж Атън щеше да повярва, че силарите са отишли в Синята кула. Къде другаде щеше да си прати силарите един крал на Мистария? Ако Габорн смяташе да ги употреби, то Синята кула беше единствената крепост в цяла Мистария, която можеше да приюти четиридесет хиляди нови Посветители.
Защо не се беше сетил? Радж Атън бе унищожил Синята кула не за да покори Мистария, а за да го унизи.
Габорн се изсмя, като си представи колко ли се е страхувал Радж Атън от него, без да знае, че силарите са скрити в една гробница в Хиърдън.
Седрик Темпест го погледна ядосано. Не обичаше да му се смеят.
— Не си ме предал — каза Габорн. — Дори баща ми да е изпратил нещо на юг, това не са били силарите. Баща ми е разчитал, че някой като теб ще каже къде са отишли силарите, та Радж Атън да се впусне в поредния си безсмислен „подвиг“. Всъщност ти си свършил добра услуга на баща ми.
— Милорд… — Лицето на Темпест се изчерви от срам.
Габорн си даде сметка, че бе трябвало да се сети. Баща му беше много по-добър стратег, отколкото някога щеше да стане самият той. Откакто беше станал Земен крал, разчиташе да го опазят най-вече новооткритите му сили.
Но баща му винаги го беше поучавал, че трябва да впряга мозъка си, да замисля ходове и схеми и да гледа напред. Габорн не го беше направил — иначе щеше да укрепи стократно Синята кула и да заложи капан за Радж Атън.
— Кажи ми — попита Габорн, — само ти ли предложи да размениш живота си срещу малко безполезна информация?