— Какво искаш да кажеш?
— Сега ти си слуга на Земята. Нужен ти е нейният допир, също като дишането.
— Аз… не се канех да легна — каза Габорн.
— А защо не? — попита го насмешливо Бинесман. — Нима почвата не ти харесва?
Габорн не можа да отговори. Чувстваше се някак неловко, макар да знаеше, че чародеят е прав. Кожата му жадуваше за допира на земята. Ето защо не можеше да заспи. Дрямката нямаше да е достатъчна. Болезнената умора изискваше нещо повече.
— Това ще ти помогне — каза Бинесман. — Нека Земята те скрие. Нека Земята те изцери. Нека Земята те направи свой.
Чародеят удари по земята с тоягата си и тревата под краката на Габорн се разтвори с раздиращ звук. Отдолу се показа тлъста черна пръст.
Габорн гребна с ръка и я опита.
— Добра почва — каза чародеят. — Богата на Земни сили. Затова замъкът е построен тук. Когато старият Хиърдън Силвареста за пръв път дошъл в тази земя, огледал за добра почва и построил замъците си по такива места. Един час сън тук ще те възстанови по-пълно от много часове спане в легло.
— Наистина ли? — попита Габорн.
— Наистина. Сега ти служиш на Земята и ако й служиш добре, тя също ще ти служи вярно.
Габорн устоя на желанието да легне веднага. Вместо това се вгледа в Бинесман в тъмното. На звездната светлина лицето на чародея сияеше, сивата му коса беше сякаш загърната в ореол.
Цветът на лицето на чародея трудно се долавяше, но все пак то беше толкова зелено, че не приличаше съвсем на човешко.
— Трябва да ти призная нещо — каза Габорн.
— Ще ти помогна, ако мога — отвърна Бинесман.
— Аз… излъгах своите хора тази нощ. Казах им, че Земята ми е заповядала да ударя Радж Атън… но това не е съвсем вярно.
— Не е ли? — попита с нотка на съмнение Бинесман.
— Земята ме предупреждава, че много хора ще загинат, ако не избягат — каза Габорн. — И в същото време ми позволява да ударя. Не съм… не съм сигурен какво точно иска.
Бинесман отпусна тоягата си.
— Може би… си подведен.
— Подведен?
— Казваш, че Земята иска да удариш Радж Атън. Но сигурен ли си, че този, който го иска, не си самият ти?
— Разбира се, че искам да го нападна — каза Габорн.
— Значи държиш знамето на мира в едната ръка и бойната брадва в другата. Смърт ли предлагаш, или мир? И как може Радж Атън да ти повярва, щом сам не си го решил?
— Значи смяташ, че трябва да му предложа мир? А заповедта на Земята да го нападна?
— Смятам — твърдо каза Бинесман, — че трябва да прозреш отвъд илюзиите. Радж Атън не е истинският ти враг. Ти беше изпратен, за да спасиш човечеството, а не да се биеш с него. Трябва да прозреш това преди да разбереш волята на Земята. Халите също са илюзия. Ти се сражаваш с невидими Сили. Преди да удариш по Радж Атън, по халите или по някой друг, трябва да осъзнаеш, че те са само заместители на истинския ти враг.
Габорн поклати глава.
— Не разбирам.
— Е, ще ти стане по-ясно, когато стигнеш Карис — постара се да го успокои Бинесман. — Земята знае кои са враговете й, а ти притежаваш дара на Земния взор. Ти също ще узнаеш кои са враговете на Земята, щом ги видиш.
Габорн наведе глава. Беше твърде уморен, за да гадае.
Бинесман го погледна загрижено и го докосна по рамото.
— Габорн, трябва да ти кажа нещо. Още сега. Не искам да те обидя, но изглежда, че трудно ще го разбереш.
— Какво е то?
— Решен си да тръгнеш на бран — каза Бинесман. — Ще влезеш в битка, нали?
— Да, така мисля.
— Тогава съм длъжен да те попитам: разбираш ли своята роля като Земен крал?
— Мисля, че да. Трябва да Избера семената на човечеството и да ги спася в тъмните времена, които идат.
— Точно така — каза Бинесман. — Но не разбираш ли, че колкото и да ти се иска да влезеш в битка, твоето място не е там? Ще се обидиш, ако конярят реши да ти поднесе вечерята, нали? Нито ще позволиш на главния си стюард да раздава правосъдие от името на краля. Дългът на Земния крал не е да се замесва в конфликти. Доколкото мога да съдя, твоят дълг е да избягваш конфликти.
Габорн знаеше това. Знаеше го, но някак не можеше да го понесе.
— Ерден Геборен е водил битки преди хиляда години. Водел ги е и ги е спечелвал!
— Така е — каза Бинесман. — Но ги е водил само когато гърбът му е бил опрян в стената и не е могъл да бяга повече. Не е излагал с лекота хората си на риск.