Стори му се удивително топла, сякаш бе опазила всичката дневна горещина.
Бинесман размаха тоягата си и пръстта се изсипа върху Габорн като дебела завивка.
Габорн притвори очи под пръстта и усети как напрежението се изцеди от мускулите му.
Отначало се уплаши, защото не знаеше дали ще може да диша, но след като задържа дъха си, разбра, че дишането не му е нужно. Дори дробовете му си почиваха и той лежеше, а топлият хумус пълнеше ушите му, притискаше гърдите и лицето му, запълваше празнините между пръстите му.
Скоро заспа и известно време сънува, че е зайка, излязла на пътя пред замък Силвареста — бягаше от някаква неизвестна опасност, за да стигне до сигурното убежище на дупката си. Зайката се шмугна под един храст боровинки и се втурна в хубавия тъмен лабиринт, в който се носеше силният мирис на зайчета.
Там, в самото дъно на лабиринта, намери своите малки — четири зайчета, родени само преди ден.
Бозките на зайката бяха натежали от мляко. Тя легна на хълбок, задъхана от усилието, и остави малките да се насучат, притиснали се плътно до нея.
И както си лежеше задъхана, зайката чу чародеят Бинесман да говори над леговището й. Дългите й уши щръкнаха и тя много ясно чу разговора въпреки тропота на конските копита по утъпкания черен път.
— Земята ни говори. Говори на теб и на мен.
— Какво казва? — попита самия себе си Габорн.
— Все още не знам — отвърна Бинесман. — Но точно така ми говори тя обикновено: в шумоленето на зайци и мишки, в криволичещия полет на птиче ято, в гъшите крясъци. Сега тя шепне и на Земния крал. Растеш, Габорн. Силите ти растат.
После конете се махнаха и зайката кротко се отпусна в дупката си. Притвори очи, докато малките сучеха, ушите й клепнаха и тя се захвана с една бълха на предната си лапа, която искаше да я ухапе.
„Глупави хора — помисли зайката. — Да не чуват гласа на Земята.“
В съня си Габорн пълзеше по горската шума, все едно че беше змия. Усещаше как хлъзгавите люспи по корема му му позволяват да се плъзга с лекота, все едно че пръстта беше лед.
Дългият му раздвоен език изплющя във въздуха и го опита. Надуши пред себе си козина и топлина: заек сред листата. Полежа за миг съвсем неподвижно; есенното слънце грееше ярко отгоре и той се наслади на последната топла прегръдка преди времето да захлади.
Нищо не помръдваше. Надушваше заек, но не виждаше нищо.
Шмугна се между дъбовите листа и най-сетне видя дупка — тъмна и примамлива. Изплющя с език и надуши малките зайчета в дупката.
Беше светло и зайците сигурно спяха. Много тихо той се плъзна надолу.
Чу над себе си тежкия тропот на конски копита и чародеят Бинесман да казва:
— Земята ни говори. Говори на теб и на мен.
Габорн попита:
— Какво казва?
— Не знам… все още — отвърна Бинесман. — Но точно така ми говори тя обикновено: в шумоленето на зайци и мишки, в криволичещия полет на птиче ято, в гъшите крясъци. Сега тя шепне и на Земния крал. Растеш, Габорн. Силите ти растат.
— Но аз не мога да чуя Земята — каза Габорн, — а толкова искам да й чуя гласа.
— Може би ако ушите ти бяха по-дълги — отвърна в съня чародеят. — Или ако ги опреш до земята.
— Да, точно това ще направя — възкликна Габорн.
Габорн остана да лежи, свит пред отвора на рова, и неволно се вслуша, напрегнал всички сили. Изплющя с дългия си раздвоен език и подуши зайчетата отпред.
В съня си Габорн крачеше през наскоро разорана нива. Почвата беше обърната и буците бяха разрохнати с брана. Оранта беше дълбока, почвата — добра.
Мускулите го боляха от дългите часове работа, но той надушваше идващите пролетни дъждове и бързо крачеше през нивата с подострената пръчка в ръка. С нея пробиваше малка дупка в пръстта и пускаше вътре по едно тежко семе, след което запушваше дупката с крак.
Трудеше се и пот се лееше от челото му.
Трудеше се, без да мисли за нищо, докато не чу един глас.
— Здравей!
Обърна се и погледна настрани от нивата. Там имаше каменна ограда, покрита с млади, нацъфтели врежове грах и с червените цветчета на утринничето. От другата страна на оградата стоеше Земята.
Земята бе приела формата на бащата на Габорн. Но бащата на Габорн приличаше на същество от пръст: пясък, глина, клони и листа заместваха човешката плът.