— Здравей — каза Габорн. — Надявах се да те видя отново.
— Винаги съм тук — рече Земята. — Достатъчно е да погледнеш в краката си и ще ме видиш.
Габорн продължи да работи, продължи да пуска тежки семена от джоба на палтото си и да крачи по нивата.
— Е — каза Земята, — значи не можеш да решиш дали днес да си ловец, или жертва, заекът или змията.
— А не съм ли и двете? — попита Габорн.
— Така е, наистина — каза Земята. — Живот и смърт. Отмъстител и избавител.
Габорн се озърна притеснено. Земята му се беше появила в градината на Бинесман. Но тогава чародеят беше с него и превеждаше. Самата Земя беше говорила в движението на камъните, в съсъка на листата, в топлите газове, изригващи от дълбините й.
И пак се беше появила като сега, като същество от пръст и камъни. Но беше дошла във формата на неговия враг, Радж Атън.
Сега Земята му се беше появила във формата на приятел, на баща му, и му говореше толкова ясно, колкото всеки човек щеше да говори с друг, сякаш бяха съседи и си приказваха през оградата.
„Чакай, аз май сънувам“ — помисли Габорн.
Земята около него изтътна като при земетръс, листата по близките дъбове изсъскаха с вятъра.
Той разбра звуците от движението на камъка, от съсъка на листата.
— Каква е разликата между будността и съня? — питаше Земята. — Не разбирам. Нали сега слушаш и чуваш.
Той се вгледа в покритото с камъчета подобие на баща си и разбра. Земята говореше на него и не с гласа на мишките.
— Какво имаш да ми съобщиш? — попита Габорн, защото почувства, че има отчаяна нужда от помощта на Земята. Толкова беше объркан за толкова много неща: дали да вземе хората си и да побегне от Радж Атън; дали да го нападне; как най-добре да служи на Земята; дали да вземе дарове от хора.
— Нищо — каза Земята. — Ти ме повика и аз дойдох.
Габорн не можеше да повярва. Трябваше да има нещо много важно, което Земята би могла да му каже.
— Аз… ти ми даде всичката си сила, а аз не зная как да я използвам.
— Не разбирам — каза объркано Земята. — Не съм ти давала никаква сила.
— Даде ми Земния взор и силата да Избирам.
Земята помисли.
— Не, тези сили са мои, не са твои. Никога не съм ти ги давала.
Габорн съвсем се обърка.
— Но аз ги използвам.
— Тези сили са мои — повтори Земята. — Докато ми служиш, и аз ти служа в замяна. Никаква сила нямаш, освен ако не ти позволя да използваш моята.
Габорн се втренчи в каменистото подобие на баща си — снажен четиридесетгодишен мъж с широка челюст и широки рамене. Присви очи. И едва сега разбра.
— Да. Разбирам. Ти не си ми дала сила. Само си ми я заела.
Земята като че ли не беше сигурна, че думата „заела“ е подходяща. Дълго помисли и накрая кимна.
— Служи ми и ще ти служа и аз.
Тогава Габорн разбра, че думата е неуместна. Земята просто искаше да й бъде верен и докато той й служеше, тя му се отплащаше незабавно, отстъпвайки му силата си, за да й служи по-добре.
— Сега ти сееш семената на човечеството — каза Земята. — Много пъти си ме питал как да ги засееш всички. Това не го разбирам.
— Искам да спася всички.
— Виждаш житните поля — тихо каза Земята. — Хиляди семена попадат в пръстта, но всяко ли израства? Няма ли някои от тях да напълнят коремите на добитък и мишки? Нито едно ли няма да изсуши слънцето? Нима искаш светът да се запълни само с жито?
— Не — отрони Габорн.
— Тогава трябва да го приемеш. Живот и смърт, смърт и живот. Те са едно и също. Много ще умрат, малцина ще оживеят. Предстои ти Жътвата на души. Ние нямаме власт да спасим всички семена на човечеството. Ти ще имаш силата да спасиш само малцина.
— Знам — каза Габорн. — Но колкото повече успея да спася…
— Оттегли се от мен, и аз ще се оттегля от теб — прошепна Земята.
— Не исках да кажа това. Не се опитвам да направя това!
— А семената, които държиш в ръката си? — попита Земята. — Живи семена ли искаш да посееш, или мъртви?
Габорн се взря в каменистия образ на Земята и се зачуди. Не беше поглеждал семената, не си беше давал сметка дори за тежината им, или за формата.
Сега ги погледна.
Усети как мърдат в шепата му. Десетки семена. Но някои от тях не се движеха. Отвори широко дланта си и ги погледна.