Още като тригодишна, когато кралят бе решил да я направи небесен ездач, я бяха дарили с един дар на мускул, един на жизненост и един на ум.
Винаги се беше чувствала силна и неуморима и можеше добре да запомня нещата. Но сега се почувства изнемощяла както телесно, така и умствено. Мислите й сякаш бяха помътнели.
„Аз съм простосмъртна — осъзна тя. — Някой е убил Посветителите ми.“
Трябваше да е било ужасно. Ейвран често пъти беше прелитала над Синята кула по пътя си към Дворовете на прилива. Огромният замък, кацнал насред океана, винаги й се беше струвал толкова могъщ, толкова силен. Не можеше да си представи как някой ще го завземе.
Но в сърцето си съзнаваше, че някой е превзел Синята кула и сега, в тъмното, се чувстваше опустошена и изоставена повече от всякога в краткия си живот, повече дори от мига, в който трябваше да остави Бранд и всички други в цитаделата Хейбърд.
„Сега съм обикновено момиче. Като всички други. Никога вече няма да яздя граак.“
Едва на девет години, животът й просто беше приключил.
Искаше да легне и да заплаче. Но си спомни нещо, което й беше казвал Бранд: „Ездата на граак не е лесна работа. Ако паднеш, първото, което трябва да направиш, е да провериш дали имаш счупени кости. Ако има, ще трябва въпреки всичко да станеш, да се качиш отново и да долетиш някъде, където ще те спасят. Ако не можеш да го правиш, никога няма да бъдеш небесен ездач.“
Ейвран беше падала десетина пъти. Винаги се беше изправяла.
И сега, макар да се чувстваше по-разбита от всякога, само прехапа устни и се огледа.
Тъмното пусто село изглеждаше много променено. Орехите покрай пътя се бяха изгърбили като зли старци и Ейвран се притесни какво ли може да се крие в сенките им. Уютните къщички със сламените покриви изглеждаха мрачни като гробници под звездната светлина.
Тя се изправи и въздухът донесе до ноздрите й мириса на хладна влага. Силният вятър метеше земята и тя придърпа дрехите си.
Зелената жена се надигна от плиткия гроб, загледа с копнеж към небето и примижа срещу вятъра.
— Кръв? — промълви умолително тя.
— Не знам къде можеш да си намериш кръв — каза Ейвран. — Моята не ти давам. Хайде, ела да намерим нещо за ядене.
Подаде й наметалото от меча кожа, за да не е съвсем гола. После започна да търси из градината нещо за ядене. Докато коленичеше, си каза: „Не се тревожи, че си изгубила даровете си. Смятай, че си извадила късмет. В края на краищата не си умряла ти, нали?“
Почвата в градината беше плодородна, добре поддържана. Въпреки че стопаните бяха изровили зеленчуците, бяха го направили припряно.
Преди да заспят бе забелязала няколко малки моркова и репи, все още неизвадени; по лозницата, обрасла по каменната ограда, все още имаше няколко неоткъснати грозда. Беше сигурна, че докато е в селото, ще може да събере достатъчно храна за ден-два. Смяташе, че ще намери и ябълки, круши и сливи под дърветата.
Коленичи и заоглежда под светлината на звездите за моркови. После запълзя и заопипва вместо да ги търси с очи — познаваше допира на тънките като птичи пера листа. Докосна стръка на морков, но без да го издърпва, някак разбра, че е много малък. Щеше да е тънък и горчив.
Но малко след това нещо я подтикна да зарови с две ръце в земята на едно място, където нямаше никакъв стрък. И напипа един хубав голям морков, скрит в пръстта. Някой се беше опитал да го издърпа и бе откъснал само листата отгоре. С малко ровене го извади — дълъг почти до лакътя й.
Вдигна го пред очите си, удивена как е разбрала, че е тук.
През това време зелената жена гледаше боязливо небето. Всеки път щом я шибнеше вятърът, зяпваше изненадана и извърташе глава, сякаш се боеше, че я е докоснала невидима ръка.
Ейвран й показа плячката си.
— Морков. Морков. Много е вкусен. Като кръв, само че не изтича, като го хванеш.
Вдигна го пред очите на зелената жена, за да го види на звездната светлина, после отхапа. Морковът все още беше покрит с пръст, но тя й се стори вкусна като него. Отчупи половината на зелената жена.
Тя отхапа съвсем малко, после седна на земята и задъвка замислено, като кутре, току-що открило първата си обувка.
Ейвран набързо излапа своята половина и й се дощя още. Затвори очи и зарови из градината за нов морков.
Само след няколко мига намери още един, голям като първия. Издърпа го. Зелената приближи и го погледна. После, в почти непрогледния мрак, зарови ръце в пръстта и извади друг, още по-голям — Ейвран не го беше напипала.