„Разбира се, че и тя може да ги намира — каза си Ейвран. — Сега ние сме земни създания, а Земята знае къде се крият съкровищата й. Всички плодове на гората и полето са наши.“
Ставаше нещо странно. Макар да си беше изгубила даровете, беше придобила в замяна нещо друго.
„Не съм обикновена — реши тя. — Не и с тази зелена кръв, която тече в жилите ми.“
Добави към запасите си няколко корена пащърнак, после отиде под дърветата от едната страна на къщата и бързо „намери“ няколко смокини, нападали във високата трева, където никой друг нямаше да ги види. Скоро към всичко това се прибавиха и няколко гъби и малко лешници.
След като събра достатъчно храна, тя поведе зелената жена в тъмното към една голяма сграда в центъра на селището. Може би зиме се използваше за пазар, заслонен от вятъра и дъжда. Или можеше да е песенна къща с висок покрив, за да отекват гласовете на певците и да изпълват залата. Сега сградата беше празна, с широко отворени огромни врати.
Ейвран надникна вътре. Не можа да види нищо. Но веднага се чуха отчаяни врясъци и свиркания на торбалани. След няколко мига двайсетина космати, дребни човекоподобни същества изхвърчаха от сградата, явно уплашени, че Ейвран може да ги убие.
Един торбалан се спъна в крака й, претъркули се и храната, която носеше увита в мръсно парче плат, се разпиля. Ейвран можеше да го изрита, та да изхвърчи през улицата, но макар никога да не беше харесвала торбаланите, не им желаеше и смъртта.
— Щом са тук, значи вътре е безопасно — увери тя зелената жена.
— Щом са тук, значи вътре е безопасно — повтори зелената жена.
Ейвран предпазливо пристъпи в голямата сграда. По мертеците под тавана разтревожено гукаха гълъби.
— Обзалагам се, че торбаланите са дошли да ловят гълъби — каза Ейвран. На бледата светлина, процеждаща се през открехнатата врата, забеляза на пода купчина пера. — И май са хванали поне един.
Зелената жена разрови купчината пера и я подуши.
— Кръв, не?
— Аз не бих яла от тях — каза Ейвран. — Кръв, не.
Зелената я погледна тъжно, седна на пода и започна да дъвче корен пащърнак.
Ейвран седна до нея и се заозърта объркано. Представа нямаше какво да прави и накъде да тръгне. Знаеше само, че иска да отиде на север.
Затвори очи и си представи големите карти в гнездото на граака.
И в този момент усети Земния крал — светеше като огромен скъпоценен камък. И извика:
— Земния крал идва на юг! Вече е изминал дълъг път.
Хапна от гъбите, но въпреки че бяха свежи и вкусни, не я заситиха. Стомахът й искаше още. Освен парчето хляб, което й бе отпуснал предната нощ барон Шкембо, не беше хапвала нищо от два дни. А и гъбите бяха сухи и жилави.
Захапа една от смокините, но и тя не й хареса. Искаше й се по-добра храна. Стомахът й жадуваше за мръвка, за сладко и сочно месо.
Бръкна в малката си торбичка, извади дървения си гребен и започна да изресва пръстта от градината от косата си. Зелената загледа с любопитство. След като се среса, Ейвран започна да реши и нея.
— Гребен — каза тя и го вдигна пред очите й. — Ще ти среша косата.
— Ми косата — каза зелената жена. Ейвран се ухили. Зелената жена не само повтаряше, но вече разбираше разликата между „мое“ и „твое“.
— Ти си умна — каза Ейвран. — Зверомайстор Бранд имаше една врана, която можеше да говори, но само повтаряше глупости, пък и умря. Все ми е едно какво казва барон Шкембо, ти си по-умна от врана.
— Аз си умна — съгласи се зелената жена.
Ейвран започна да реши дългата й коса, но зелената жена непрекъснато си въртеше главата, за да види гребена.
— Стой мирно — каза Ейвран и за да я разсее, продължи:
— Мисля, че трябва да те наречем някак, нали? Аз се казвам Ейвран. Роланд се казва Роланд, а барон Пол — барон Пол, макар че аз го наричам с по-гадни имена. Всеки си има име. Искаш ли и ти да си имаш?
— Какво… име? — попита зелената жена. Ейвран спря да я реши и се зачуди дали зелената наистина разбира въпроса. Струваше й се невъзможно.
— Не знам как да те нарека — каза тя. — Имаш зелена кожа, така че мога да те нарека Зеленка. — Беше първото, което й хрумна.
Като малка, Ейвран си играеше в цитаделата Хейбърд с едно петгодишно момиченце, което се казваше Есен Кафяна. Есен си имаше бяла котка, която се казваше Бялка, и една червена хрътка, която се казваше Червенка. А косата на Есен беше кафява, така че фамилното й име Кафяна й прилягаше. Но пък беше глупаво да наричаш всичко по цвета му.