— Харесва ли ти името Маслина? Или Смарагда? Знам една жена, която се казва Смарагда. Като примижиш, кожата й е леко зеленикава. Но твоето зелено е много по-хубаво от нейното.
Зелената жена слушаше всяко предложено име, повтаряше го, но като че ли не беше впечатлена.
— Какво ще кажеш за Спаначка? — попита Ейвран.
— Спаначка — каза умислено зелената жена.
— От спанак. Едно растение. — Ейвран най-сетне разчеса сплъстените възли по косата на зелената жена. Тя не изхленчи, нито се оплака през цялото време. — Ето, свършихме. Не се безпокой, все ще ти измислим някакво име, което ще ти приляга.
Зелената жена стисна Ейвран за ръката.
— Истинско име? — попита тя със странен тон, сякаш току-що си беше спомнила нещо. — Истинско име?
Ейвран се смълча. Вълшебните същества си имаха истински имена, които не биваше да се изричат пред хора, за да не би да ги научи някой враг.
— Да, истинско име. Моето истинско име е Ейвран. Твоето истинско име какво е?
Зелената жена погледна нагоре. В тъмните сенки Ейвран не виждаше лицето й добре. А после зелената жена изрече напевно и с много властен тон:
— Надигни се сега от пръстта, поборнико мой! Облечи се в плът. Зова те с истинското име: Грозен избавител, Светъл разрушител.
Ейвран отстъпи крачка назад. Тонът на зелената жена, цялото й държане се бяха променили толково изцяло, докато изричаше това, че все едно се бе превърнала в друга личност. Ейвран разбираше, че тя само повтаря нещо, което е чула, повтаря го точно. Но дори досега да се беше съмнявала, че зелената жена е магическо същество — дори за миг да беше допуснала, че тя е само някоя жена със странна оцветка, дошла от далечните земи отвъд Каролско море — това съмнение вече напълно се заличи.
Не искаше да изглежда уплашена, затова отново пристъпи напред и погали зелената жена по косата. Но името никак не й хареса: „Грозен избавител, Светъл разрушител“.
Ако наистина беше „Грозен избавител“ и „Светъл разрушител“, кого беше предназначена да избавя, и какво — да разрушава?
— Много хубаво име — увери тя зелената жена. — Но мисля, че ще трябва да се примирим с нещо по-късичко. Ще те наричам Пролет. Пролет. — Ейвран докосна зелената жена, докато повтаряше името.
Силният порив на вятъра зашлеви огромната сграда и едното крило на голямата дъбова врата се люшна на скърцащите си панти. Ейвран не беше разбрала, че сградата си има комин, но изведнъж чу вятърът да стене в каменното му гърло.
Зелената жена скочи и зави от гняв и ужас.
— Това е само вятърът — каза Ейвран. — Няма да те нарани. Мисля, че идва буря.
— Вятър? — попита зелената жена. — Вятър? — Отдръпна се към дъното на стаята. Ейвран я последва и видя, че се е свила в ъгъла.
— Успокой се — каза й тя. — Тук сме на скришно. Вятърът няма да ни намери.
И я прегърна. Мускулите на зелената жена сякаш бяха направени от желязо, но тя цялата се тресеше от страх.
Ейвран не знаеше какво да направи. Притисна я до себе си и й запя приспивна песен. Майка й често я приспиваше така като дете, и сега Ейвран запя:
Но зелената жена не заспа. Ейвран бе по-скоро гладна, отколкото уморена, затова й говори дълго — разказваше й случки и й изреждаше имената на разни неща, мъчеше се да я научи да говори, и в същото време да я успокои и да я разсее.
Някъде призори зелената жена запуши с ръка устата на Ейвран, сякаш искаше да я накара да млъкне.
Мускулите й се бяха напрегнали. Тя се изправи на едно коляно, задуши във въздуха и прошепна с копнеж:
— Кръв, да.
Сърцето на Ейвран се разтуптя.
Отвън сигурно имаше хора на Радж Атън. Зелената жена бе надушила Непобедими.
Огледа се. Залата беше огромна и пуста. Не им предлагаше място, където да се скрият, само подслон от вятъра.
Но вътрешните опорни греди бяха направени от дебел дъб и на всеки няколко стъпки се кръстосваха от тавански греди. Оформяха нещо като стълба към мертеците, по които бяха накацали гълъбите.